Irina's Blog

  Изобщо не е случайно, че часът по "Физическо възпитание" в училище е кръстен така. Умишлено и заглавието на тази публикация е с главни букви. Хората нерядко пренебрегват (особено в нашето ежедневие) нуждата от движение, от самоусъвършенстване, от вникване в собствените възможности и подобряването им. Масово работата на всеки един е свързана с компютри, седенето на стола и стационарното положение на тялото. Това от своя страна води до различни по характер проблеми - от най-разнообразно естество. Изключвайки най-стандартната и масова болка - наднорменото тегло. А освен многото съблазни на Фейсбуук, игрите и Интернет, съвремието ни предлага и изключително разнообразно начини за раздвижване: от фитнес, през йога, до народни танци. Като изключително пристрастен човек (все пак си е моята любима сфера) мога да кажа, че комбинацията от добра компания, хубава музика и движение, които дават народните танци - са една от най-хубавите възможности, които има всеки един обикновен чов

Много обичам историите за Алиса. Особено тази за промените в живота ни - за скоростта, посоката и бързите крачета. За това, че животът е една промяна и за да останем на едно място, трябва да тичаме възможно най-бързо, за да наваксаме с останалия свят. Последните седмици много съм се размислила за това как болшинството хора промените дори са нещо плашещо. Замислих се, че за самата мен - също. Но с годините се убедих, че без промяната - няма никакво развитие. Понякога е ужасно трудно човек да се измъкне от зоната си на комфорт и да рискува да направи генерална промяна в живота си. Този страх е абсолютно логичен и нормален. Само че тази промяна е единственото решение в тези ситуации, в които се будиш сутрин с неприятното усещане, че предстои поредният ден. От тези. Същите.  Разговорът с Александра вчера ми напомни усещането, че в живота винаги нещата се променят в правилната посока, когато сме готови за тази промяна и не пропускаме дадената ни възможност. И понякога нещата се наре

Скъпи приятели, Заедно с учебната година и поразхлаждането на времето, е време за връщане в залата. Ако искате да научите по нещо от народните танци – това е мястото. Ако искате да ви се обърне лично внимание – отново това е мястото. Ако искате (въпреки студа или пека навън) да танцувате на климатик – това е мястото! Ако искате усмивки, нови приятели, нови забавления и излизания – ви очакваме. За останалите танцьори: стартираме официално сезона на 16.09.2012г. с репетиция за среднонапредналата група от 17:30ч. Часовете за отделните групи се фиксират, както следва: Начинаеща група: Всяка неделя: от 19:00 до 20:30ч. /продължителност 1:30ч./ Среднонапреднала група : Всяка неделя: от 17:30ч. до 19:00ч. /продължителност 1:30ч./ Напреднала група* : Всеки вторник: от 19:00ч. до 20:00ч. /продължителност 1:00ч./ Всеки четвъртък: от 19:00ч. до 20:30ч. /продължителност 1:30ч./ * Танцьорите от среднонапредналата група могат да се включват в удобна за тях репетиция и на напре

На всеки един човек, живеещ в България, му се е случвало да се сблъска челно с българската администрация. Случва се всеки път, когато подменяме документи - лична карта, шофьорска книжка.. Случва ни се, когато направим 'огромната стъпка' да купим кола или нещо още по-голямо. Случва се ако все още не сме се ориентирали към електронното банкиране - и продължаваме да плащаме сметките на ръка. Изобщо няма да задълбавам в смените на партиди, покупка на жилище или някаква още по-голяма стъпка. Всеки един такъв сблъсък ме вкарва в двете крайности - от една страна ми е жал за хората, работещи в тези стари, изпочупени сгради, в общия случай приличащи по-скоро на складове, а не толкова на работни помещения. Прекрасно знам и колко са ниски заплатите в държавния сектор - все пак и лично имах 'честта' да участвам в подобна организация. Много типична гледка е да те посрещне неработещо табло с номерца, липса на хартия или просто огромна блъскаща се опашка за поредните документи.

Дори на Витоша мирише на нов живот, пролет, настроение. Сякаш цялата природа се е събудила за усмивки и любов. Кръговратът отново се е завъртял - и идва времето на възраждането. Времето, в което зимата отпуска ледената си прегръдка. Време, в което слънцето всяка сутрин ни се усмихва и ни зарежда с нова положителна енергия за идващите промени. Тази година сякаш всичко се случва с огромни крачки. Поне за мен - нещата са глобални, решенията са преобръщащи. Всичко все за добро и все за положително развитие на нещата /сложих розовите очила на стрелеца/. Сякаш идва годината, в която трябва да се оберат добре узрелите и отглеждани плодове. И най-вече годината на преосмислянето на взаимоотношенията с хората. Не всичко следва да е на всяка цена. Не всичко следва да бъде в името просто на това да имаш някой до себе си - било то другар или партньор. Всеки трябва да се обърне към естествения си вроден егоизъм и да поставя нужните граници. Далеч не говоря за самоизолиране, неприемане на др

Тази седмица е странна.. Откъм много неща, откъм събитията, спомените и идеите, които носи. 3 години от края на нещо, 3 месеца от края на друго.. 1 година от рождението на Хороводец , 27 години от рождението на брат ми. Това малко ми напомня на тематиката на филма "Четири сватби и едно погребение" - независимо от нашите си лични драми, от нашите си лични преживявания, нещата продължават да следват естествения си ход и посока. И в нашите сили е само да вземем това, което ни се дава. Да не се отказваме, да не спираме да се борим. И въпреки събитията и нещата, които ни поднася Животът - да продължаваме напред с вдигната глава. Да взимаме всеки един момент на щастие и радост, който срещаме. Да се радваме на живота, да се усмихваме: въпреки тъжните моменти, въпреки загубените мигове, въпреки липсващите хора. Защото утрото ще продължава да настъпва. Въпреки и независимо от всичко около нас самите. И нашето присъствие Тук продължава да бъде само една малка брънка от цялата

Сякаш всяко нещо има нужда от един мъничък елемент, един мъничък детайл, за да го завърши. Черешката завършва шедьовъра на тортата. Придава й цялост. Както солта в супата. Както аксесоара към дрехата. Така и любовта към всичко останало. Тя е това, което прави цветовете по-искрящи. Отношенията с хората - по-истински. Вярата - по-голяма. Доверието - по-важно.  И отново ще се върна към нещо старо и позабравено, което ми се иска да не се губи изсред редовете. Обичайте се! ..... Водата жаждата ми утолява, а слънцето така блести, че чувствата с живот дарява – преражда моите мечти... Гората тихо стене, припявайки с гласа на любовта – зора небето сгрява – ден е, време да се възроди света... В златно – синьо всичко се облива, луната се сбогува с деня, цветове и шарки природата заливат – да прогонят от морните съня. Лъчите през прозореца надзъртат, сенките преборвайки с лекота в стаята ми диво се завъртат – и гонят ме от пухената мекота. И всеки цвят ми носи радост а всяка шарка –

Тази китайска поговорка не я споделям за първи (и последен път). Причината да я харесвам толкова много е, че отразява една много типична човешка черта (няма да казвам българска, че пак ще влезна в същите рамки). Говоря за мрънкането, вечното недоволство, неудовлетвореността. Сякаш целия свят, държавата (и най-вече Бойко Борисов ъфкорс) са виновни за всички злини и несправедливости в ежедневието ни. Заплатите били малки, пенсиите били малки, улиците били мръсни, дупките трошели колите.. Не че и тези неща са погрешни. Но доколко всеки човек е склонен да се замисли за собствения принос нещата да се случват по правилния начин? За това хората да са по-спокойни. Да общуват по-добре. Улиците да са по-чисти. Кучетата да са кастрирани - и така нататък. Примери от ежедневието ни безброй. Само че отговорът на въпроса: "Колко" е "Почти никой". Всички са вечно недоволни. Всички искат промяна, но и същите тези хора я очакват някъде отвън. Не я търсят отвътре, не я стимулират нао

Тематично ми е напоследък. Присетила съм се за това стихче . И естествено покрай него се сетих да седна да си поиграя на малко самоанализ в блога. Мартин сигурно би казал, че това е поредната странна форма на експресионизъм, която той не разбира - нищо чудно. Хора всякакви, идеи всякакви... Това да седна и да напиша нещо в блога, е моят начин да оформя и завърша някои мисли, които иначе биха останали като приказка без край. Много приличат на сънищата - онези смътни усещания, които ако не разкажем или не оформим като текст, просто се загубват със сутрешните емоции. А знае ли човек, понякога от тях може да се родят важни или красиви неща.. Мислех си за промените, за кръговратите, за хората, които идват и си отиват. Не само в прекия и прекалено жесток смисъл. По-скоро за хората, които преминават в живота ни. Нито ще съм първата, нито последната, която ще установи, че годините прекалено бързо и лесно се изнизват. Животът е едновременно и прекалено дълго, и страшно кратко пътешествие, в