Пропускане към основното съдържание

Редът при стрелците се ражда от тоталния хаос...

Общували ли сте със стрелци? И по-точно с този тип стрелци, които живеят сред хаоса. Като мен. Хора, които за околните са или много объркани, или много разсеяни, или много разпиляни. Когато завършвах средното си образование - и тръгвах да кандидатствам за работа, вътрешно си мислех "Малее, как ще се справя със задачите, като се знам какъв съм малък анимационен Тазманийски дявол?". Знаех се какъв див хаос цари винаги около мен, макар че редовно имам манийките да вкарвам нещата в ред. Две (крайности) в едно. То пък се оказа, че големият ми хаос води до доста странен ред, при който всичко е в срокове и всичко е доведено докрай. Да не говорим, че се вършат по няколко неща едновременно - по едно и също време и с различно развитие. Колегите ми не го разбират. А и самата аз понякога не го разбирам, защото всичко е на различно ниво на развитие. Не мога да хвана едно нещо и бавно и постепенно да го докарам докрай. Не мога примерно да сложа на тигана да се пържи нещо - и да стоя кротко и спокойно да чакам да стане готово. А по-скоро да измия нещата в мивката, да пусна телевизора, да нарежа салата.. 3, 4 и повече в едно.
И още по-странното е, че в този хаос знам всичко къде и кога е.

Коментари

Велко каза…
Не-стрелците не го разбират ... Дори на нас по някога не ни е ясно "ама що така бе ?!?!", но работи. Дори в моногозадачен режим. Само някой да не ни ядоса в една от задачите, че си го изкарваме на всичко живо повсеместно :-)))

Поздрави !
Unknown каза…
Абсолютно! :-)

Популярни публикации от този блог

Летяяя с колаата, летяяя с колаата

Е, не съвсем буквално - иначе да няма блоГърстване вече. Но както вече Бистрето ме похвали в нейния блог , се сдобих с едно малко пИжо. Благодарение и на миличкия Владко, който доскоро тормозех да ми дава да го шматкам из полигона.. Е, сега вече го шматкам и из София. Има какво да му пооправкам на сладурския пИжо - ама е толкова послушен, че няма как да му се сърдя. Иииии като един истински кандидат-добър-шофЕр вече започнах да се нервирам на трафика из София. Даже почти успях да го разбера Владко в ей тази темичка защо беше говорил за селския манталитет и оФФчарството. И си мисля за някои мъже-шофЕри, които явно започват да се притесняват от женския наплив зад волана и несравнимата конкуренция - както и за вечно актуалната тема: "Става ли от жената шофЕр или не". Според мен е много неправилно формулирана, по-коректно е: "Завиждат ли мъжете-шофЕри на жените-шофЕри - или да". Даже мисля и като анкетка да го пусна по-натам - все пак хората тря'а си кажат мнението...

Благодаря ви за мнението :-)

Ще използвам нещо по-конкретно като казус този път за темата, която ми се върти последните 2-3 дни (и вече явно е узряла да я запиша). Преди години имах един познат, който изключително много държеше да казва мнението си на хората около себе си. Естествено - беше най-активен с най-близките си. Независимо дали неговата позиция съвпадаше с тяхната, независимо дали е пожелана като мнение - личната му гледна точка винаги беше изказвана на всеки. И то с твърдост, която биваше следвана от възмущение - ако съветът не беше приет и предприет като действия възможно най-скоро.  И се замислих над въпроса: хората много често изказваме мнения и се намесваме във взаимоотношения, които не ни касаят. Естествено в някаква степен винаги е по-искрено това едно мнение да се заяви лично, отколкото да се шушука зад гърба. Но при всички случаи, когато иде реч за нашите собствени действия, е доста голямо нарушение на личната територия да се дават съвети, позиции и мнения по въпроси, които може ил...

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо ...