Irina's Blog

Умишлено използвам точно това заглавие - основно защото не съм съгласна с него. Фейсбуук, сайтове, блогове - изобилстват отвсякъде с подобни коментари. Случило се нещо конкретно - и веднага се започват крайни обвинения по отношение на целия ни народ и национална народопсихология. Само че хората далеч не се усещат, че: 1/ така обиждат и самите себе си - понеже все пак са част от тази нация/народ. Независимо дали вече са си променили паспортната принадлежност, местоживеене и пр. 2/ генерализирането никому не помага. Това е като да кажеш на детето колко е тъпо и нескопосано - ако е било непохватно и е изпуснало бутилката с Кока-Кола. И в крайна сметка след някоя и друга година ще започне да вярва колко е тъпо и непохватно ако достатъчно често му се повтаря едно и също нещо. Изначално хората сме много подобни. Независимо от нашия цвят, националност, местоживеене, държава, история и т.н. Всички притежаваме и тъмното и светлото в нас. И житейският ни път, социалната среда, ро

Започвам с цитат на нещо, което идва от финансовите теории за физическите лица, но изключително пряко рефлектира върху живота ни във всеки един момент: "Хората живеят в обществена среда, върху която непрекъснато влияят. Ако преобладаващото поведение е характерно с лъжа, измама и кражби, тогава това е и средата, в която живеем. Единствено етичната среда е тази, в която обществото като цяло може да напредва - икономически, физически, морално и духовно. Това е и етичната лична отговорност на всеки от нас - активно да създаваме среда, в която ние и останалите да напредваме. Тази отговорност изисква всеки от нас да преценява етичните последици на своите действия, дългосрочната им цена, алтернативите, както и да се вслушва в тези, които са засегнати. Законовата рамка всъщност е само минималния стандарт на поведение." "Финансово планиране - принципи и практики" - Любомир Христов и Иван Мангачев Горното твърдение подкрепям на 100%. Много типична българс

Ще използвам нещо по-конкретно като казус този път за темата, която ми се върти последните 2-3 дни (и вече явно е узряла да я запиша). Преди години имах един познат, който изключително много държеше да казва мнението си на хората около себе си. Естествено - беше най-активен с най-близките си. Независимо дали неговата позиция съвпадаше с тяхната, независимо дали е пожелана като мнение - личната му гледна точка винаги беше изказвана на всеки. И то с твърдост, която биваше следвана от възмущение - ако съветът не беше приет и предприет като действия възможно най-скоро.  И се замислих над въпроса: хората много често изказваме мнения и се намесваме във взаимоотношения, които не ни касаят. Естествено в някаква степен винаги е по-искрено това едно мнение да се заяви лично, отколкото да се шушука зад гърба. Но при всички случаи, когато иде реч за нашите собствени действия, е доста голямо нарушение на личната територия да се дават съвети, позиции и мнения по въпроси, които може или да

Наскоро прочетох, че в общуването процентът на невербалната част от комуникацията достига до 60% (чувала съм и 70% - но да не прекалявам с цифрите). Танците водят моята лична класация като най-силно изразяващ инструмент на вътрешната душевност, състояние, мечти и желания. Те са за хората едновременно нещо ужасно плашещо и страшно - или другата крайност - абсолютното удоволствие (или както Камен Донев би казал - копаница за катарзис). Със сигурност танцуването не е просто заучаване на някакви механични движения, макар че това е може би една от най-първите стъпки, когато човек се учи да танцува. Но ако го оприличаваме на човешкия живот - стъпките са като първото изправяне на бебето и първия му сблъсък с живота. Емоционалното украсяване на тези движения, истинското запълване с чувство и страст на музиката са нещото, което променя всичко. Няма как усещанията да са пълни и истински ако човек не съпреживява това, което звучи. И много често в неговата стойка, в неговата усмивка, в

Публикацията ми е провокирана от конкретно събитие, но цели нещо по-различно. Вчера мои много близки приятели направиха забележка по повод на сервитьорка, която имаше напукан лак на ноктите. Само че (както винаги) мен това ме замисли в друга посока. Мъжете много често забравят, че жените в нашето общество вече са поели прекалено много роли. В много отношения това си е наша собствена вина - вечната емпаципация, желание да покриваме всички възможни бази, желание да се доказваме във всички възможни сфери. Работещи - у дома и в офиса, отглеждащи децата си, общуващи с целия свят - и в същото време с отговорността да са нежни, красиви и изискани. Замислих се, че зад напукания и изподраскан лак на ноктите може да стоят много неща: 16 часов работен ден, изтощаващи смени, ниско заплащане, прекалено много отговорности на много по-високо ниво от това жената да се сети за начина, по който изглеждат ръцете й. Да, не е лъжа, че по дрехите се посреща. Само че не по тях се изпраща в крайна сметка. И

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо

Периодично някакви теми много ми 'напират' да се появят на бял свят. С тази беше така. Замислила съм се, че хората като цяло сме доста трудно адаптиращи се същества. А целият ни живот е една промяна. Един приятел сравнително наскоро беше казал, че когато нещо не се развива - то умира. И наистина е така. Дори в ежедневната ни служебна дейност непрекъснато изскачат нови неща, нови проблеми и препятствия, които трябва да се преодоляват. Няма начин животът да тече в едно право и равно русло, в което да няма никакви промени. А и за мен лично - в своята същност, промяната е развитие и градация. Естествено - стига човек да знае максимално как да се справи с нея. Адаптацията позволява на всяка една личност да може да се напасне към предложените от живота ситуации - без това да води до стрес или проблеми. Преди години се притеснявах в някаква степен, че биографията ми е свързана с много и най-различни дейности - от телекомуникации, през енергетика, маркетинг, продажби, журналис

Както не един път съм отбелязвала - удивителни в заглавие много рядко ползвам. Още по-рядко сядам да пиша пост в блога в 2ч. през нощта. Е, явно случаят е такъв. Последните месеци имах честта да посетя най-различни по профил заведения: през "Грамофон", "Кабаре", механа "София", механа "При шопите" и тн. Изключвайки строго специализираните като музикален профил заведения (т.е. Хоротеката, "Микстейп", "РокИт") всички цитирани по-горе, умишлено неглижират и заобикалят закона против тютюнопушенето на публични места. Вероятно и аз самата много съм се разглезила (ако изобщо е правилно да ползвам толкова силна дума). Просто липсата на тютюнев дим последните месеци (и години) при публични събития, свързани с танци, ми даде свободата да ДИШАМ. И в момента силно задимените заведения изключително много ме натоварват - не само емоционално, но и физически. Е, убедена съм, че корпоративното мнение на управителите на въпросните мес

Пазарна икономика. Практически няма ден, в който понятието да не се завърти някъде в пространството около нас. Искаме, не искаме - живеем в общество, което е свързано с правилата и изискванията на капитализма. ВСИЧКИ искат да продават. ВСИЧКИ искат да бъдат видяни, харесани и купени на пазара. Просто защото това е начина, по който ще оцелеят и ще се развиват. Всеки един бизнес има нуждата от клиенти. И дори и когато стигнеш върха на пирамидата - със собствена фирма, собствено развитие на нещата, над теб остава един по-голям и по-вечен шеф - и това е Негово Величество - Клиентът. По принцип не използвам главни букви, удебелен шрифт и тн. Но точно тази тема в много голяма степен ми е важна. Защо? Защото въпреки че всички ние сме заринати отвсякъде с информацията за това, че Клиентът е най-важен, че дори "Знаем как пие кафето си", реално не знаем как да търсим правата си като клиенти. И не само - дори да получаваме информация като такива.  Интернет последните години д

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

И преди съм говорила за границите. Напоследък още повече ми се завъртя в главата, че всъщност, когато хората се притесняват от едната крайност - много често залитат в другата. А всъщност от скромните ми години на опит се убеждавам (и продължавам да се убеждавам), че истината е в баланса. В намирането на средата, в търсенето на най-лесния и най-кратък път. Защото крайностите никога не са от полза - нито за нас самите, нито за другите.  Както се казва - всеки има правото да взима решения, които са му най-присъщи, има правото да си 'чупи главата', както прецени. Но поучаването от чуждия опит (или грешки) на никой не му е било и няма да бъде в минус. И понеже се усещам, че мислите ми са леко неструктурирани - ще хвана като пример егоизма. Самата дума "егоизъм" е наситена на първо четене с крайно негативно значение. Или поне медии и хора са я натоварили през годините с черни окраски. Да, когато някой се превърне в егоцентрик без никаква мисъл за другите и све