Наскоро прочетох, че в общуването процентът на невербалната част от комуникацията достига до 60% (чувала съм и 70% - но да не прекалявам с цифрите).
Танците водят моята лична класация като най-силно изразяващ инструмент на вътрешната душевност, състояние, мечти и желания. Те са за хората едновременно нещо ужасно плашещо и страшно - или другата крайност - абсолютното удоволствие (или както Камен Донев би казал - копаница за катарзис).
Със сигурност танцуването не е просто заучаване на някакви механични движения, макар че това е може би една от най-първите стъпки, когато човек се учи да танцува. Но ако го оприличаваме на човешкия живот - стъпките са като първото изправяне на бебето и първия му сблъсък с живота. Емоционалното украсяване на тези движения, истинското запълване с чувство и страст на музиката са нещото, което променя всичко. Няма как усещанията да са пълни и истински ако човек не съпреживява това, което звучи. И много често в неговата стойка, в неговата усмивка, в неговия израз, в неговия експресизъм - личат толкова много черти от характера. Естествено - след години танцуване, голяма част от първичните изрази, биват много прикрити и завоалирани. Доуплътнени отгоре със стилистиката на конкретния танц - понякога истинската същност става много трудно доловима.
Това е и причината толкова много хора да имат нуждата от поне 1 питие, за да могат да се отпуснат и да се забавляват истински. Да се отпуснат по течението на музиката - и просто да й се наслаждават, като оставят и тялото си да следва това, което звучи. През годините погребваме първичните си емоции и усещания под толкова много страхове и тревоги, че понякога ни трябват години, за да се оттърсим от тях. Дали ще се представя добре? Дали изглеждам добре? Дали той/тя ще ме хареса така? Дали няма да се изложа? Дали това е правилно?
А танцът винаги е бил и трябва да е забавление - не изпитание. И когато се сблъскаме с него на 20 или 30+ години - сякаш ни трябва някакво външно побутване - или дори другарче, с което да се сблъскаме заедно с него, за да преодолеем вътрешните си страхове и притеснения. В един момент това се оказва едно много рязко и крайно излизане от зоната ни на комфорт, от сравнително утъпканото и опростено ежедневие. Възрастните сме свикнали денят ни, работата ни - нещата да са ни известни, ясни и лесни. И когато на хоризонта се появи нещо ново, което по някакъв начин ни затруднява, изведнъж на показ изскачат някакви много първични притеснения и страхове, за които дори не сме подозирали, че съществуват. Сякаш тепърва (и отново) започваме да преоткриваме връзката между душата ни и тялото ни. Само че първият сблъсък носи много неприятната изненада, че не е толкова лесно :-) Че краката, които сме ползвали за ходене толкова години - всъщност не се подчиняват толкова лесно на подадените нови сигнали и задачи. Но с всяко ново движение, с всеки час, с всеки сблъсък - ние отново започваме да изграждаме една по-силна и стабилна връзка между емоциите ни, душата ни - и собственото ни тяло. Да се преоткриваме, да се развиваме. Да виждаме, че дори и ежедневното ни движение става по-леко и лесно. Че ставаме по-гъвкави, по-жизнени и енергични. Да се зареждаме с хормона на щастието, да се усмихваме, да сме по-ведри и шарени.
Коментари