Пропускане към основното съдържание

За напукания лак на ноктите..

Публикацията ми е провокирана от конкретно събитие, но цели нещо по-различно. Вчера мои много близки приятели направиха забележка по повод на сервитьорка, която имаше напукан лак на ноктите. Само че (както винаги) мен това ме замисли в друга посока. Мъжете много често забравят, че жените в нашето общество вече са поели прекалено много роли. В много отношения това си е наша собствена вина - вечната емпаципация, желание да покриваме всички възможни бази, желание да се доказваме във всички възможни сфери. Работещи - у дома и в офиса, отглеждащи децата си, общуващи с целия свят - и в същото време с отговорността да са нежни, красиви и изискани. Замислих се, че зад напукания и изподраскан лак на ноктите може да стоят много неща: 16 часов работен ден, изтощаващи смени, ниско заплащане, прекалено много отговорности на много по-високо ниво от това жената да се сети за начина, по който изглеждат ръцете й.

Да, не е лъжа, че по дрехите се посреща. Само че не по тях се изпраща в крайна сметка. И все пак - замисляме ли се какво точно стои зад неподдържаните нокти? Възможно е да е мързел, неглижиране на външния си вид. Но е възможно и да е нещо много повече.

Може би защото аз имам предишен 'товар' с носенето на негативизма от вечното внимание по отношение на мнението на другите и сякаш в някаква степен съм развила алергия към прекаленото вглеждане във визията. Със сигурност не искам да кажа, че външният вид не е важен - напротив. Но за мен поне не е и най-важното нещо.

Затова мъже - благодарете на жените си, които въпреки многото задачи, задължения и умора, не спират да се поглеждат всяка сутрин в огледалото. Да сложат малко спирала и фон дьо тен. За да изглеждат добре и свежо. И заради вас, и заради себе си. Които въпреки тичането между организациите за офиса, организациите за дома и децата - намират по 15-20 минути през деня да обърнат внимание и на самите себе си и на външния си вид.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Летяяя с колаата, летяяя с колаата

Е, не съвсем буквално - иначе да няма блоГърстване вече. Но както вече Бистрето ме похвали в нейния блог , се сдобих с едно малко пИжо. Благодарение и на миличкия Владко, който доскоро тормозех да ми дава да го шматкам из полигона.. Е, сега вече го шматкам и из София. Има какво да му пооправкам на сладурския пИжо - ама е толкова послушен, че няма как да му се сърдя. Иииии като един истински кандидат-добър-шофЕр вече започнах да се нервирам на трафика из София. Даже почти успях да го разбера Владко в ей тази темичка защо беше говорил за селския манталитет и оФФчарството. И си мисля за някои мъже-шофЕри, които явно започват да се притесняват от женския наплив зад волана и несравнимата конкуренция - както и за вечно актуалната тема: "Става ли от жената шофЕр или не". Според мен е много неправилно формулирана, по-коректно е: "Завиждат ли мъжете-шофЕри на жените-шофЕри - или да". Даже мисля и като анкетка да го пусна по-натам - все пак хората тря'а си кажат мнението...

Благодаря ви за мнението :-)

Ще използвам нещо по-конкретно като казус този път за темата, която ми се върти последните 2-3 дни (и вече явно е узряла да я запиша). Преди години имах един познат, който изключително много държеше да казва мнението си на хората около себе си. Естествено - беше най-активен с най-близките си. Независимо дали неговата позиция съвпадаше с тяхната, независимо дали е пожелана като мнение - личната му гледна точка винаги беше изказвана на всеки. И то с твърдост, която биваше следвана от възмущение - ако съветът не беше приет и предприет като действия възможно най-скоро.  И се замислих над въпроса: хората много често изказваме мнения и се намесваме във взаимоотношения, които не ни касаят. Естествено в някаква степен винаги е по-искрено това едно мнение да се заяви лично, отколкото да се шушука зад гърба. Но при всички случаи, когато иде реч за нашите собствени действия, е доста голямо нарушение на личната територия да се дават съвети, позиции и мнения по въпроси, които може ил...

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо ...