Тази китайска поговорка не я споделям за първи (и последен път). Причината да я харесвам толкова много е, че отразява една много типична човешка черта (няма да казвам българска, че пак ще влезна в същите рамки). Говоря за мрънкането, вечното недоволство, неудовлетвореността. Сякаш целия свят, държавата (и най-вече Бойко Борисов ъфкорс) са виновни за всички злини и несправедливости в ежедневието ни. Заплатите били малки, пенсиите били малки, улиците били мръсни, дупките трошели колите.. Не че и тези неща са погрешни. Но доколко всеки човек е склонен да се замисли за собствения принос нещата да се случват по правилния начин? За това хората да са по-спокойни. Да общуват по-добре. Улиците да са по-чисти. Кучетата да са кастрирани - и така нататък. Примери от ежедневието ни безброй. Само че отговорът на въпроса: "Колко" е "Почти никой". Всички са вечно недоволни. Всички искат промяна, но и същите тези хора я очакват някъде отвън. Не я търсят отвътре, не я стимулират наоколо си.
Нямам претенцията да мога да променя държавните институции - нито мога да свържа в една единна система държавната администрация, нито мога да увелича държавните заплати, нито мога да искам наказание за ширещата се корупция, лъжи и тн. Нямам нужния 'прожектор' за това. Не съм и толкова значима. Но мога да запаля моята свещ. Правила съм го - и ще продължавам да го правя.. Няма да забравя преди години - като малки (някои са чували историята) докато все още бях в Люлин. Събрали сме се детската компания пред блока. И при ширещата се мръсотия се организирахме да хванем паркинга. Да го изчистим, да изхвърлим месеци трупаните боклуци, събирани и от вятъра, разнасяни и от кофите.. Знаете ли какво помня от тогава? Че докато ние, хлапетата - на възраст между 7 и 12-13 години, тичахме между колите, събирахме с метли и лопати всички боклуци, на прозорците се бяха събрали тълпи да ни гледат. Денят беше събота или неделя - не помня точно, но хората почиваха. И се бяха заредили като на цирково представление: видиш ли.. Странни деца, правят някакви особени работи. Единственият човек, който слезе тогава да ни помогне, беше майка ми. Останалите "изгасиха телевизорите си" с хлопването на прозореца. И за тях интересната тема приключи. Поставихме кашони за боклука при всеки вход. И с детският ни разкрачен почерк написахме по 1 бележка над него, че там играят техните деца. И това е техният дом - да го пазят като такъв. Една от магазинерките наблизо ме привика: "Иринка, ти ли писа това?" "Ми.. Да". "Няма на кой друг да хрумне такова нещо". С лека насмешка пред детската наивност.
Знам ли - тази наивност още си я има. Знам, че нещата могат да се променят - и то към много по-добро. Знам, че самите ние имаме ключа за нещо такова. Защото той е в поддържаната градинка през фризьорския салон с красивите цветя, подравнената пръст и зелената трева. Той е в отворената асансьорна врата на непозната жена. Той е в усмивката към магазинерката рано сутрин. Понякога е и в милата дума, в разбирането и искреността. Всеки от нас има силата да запали нужната свещ. По-важното е дали би намерил сили в себе си, за да го направи.
Коментари