Тематично ми е напоследък. Присетила съм се за това стихче. И естествено покрай него се сетих да седна да си поиграя на малко самоанализ в блога. Мартин сигурно би казал, че това е поредната странна форма на експресионизъм, която той не разбира - нищо чудно. Хора всякакви, идеи всякакви... Това да седна и да напиша нещо в блога, е моят начин да оформя и завърша някои мисли, които иначе биха останали като приказка без край. Много приличат на сънищата - онези смътни усещания, които ако не разкажем или не оформим като текст, просто се загубват със сутрешните емоции. А знае ли човек, понякога от тях може да се родят важни или красиви неща..
Мислех си за промените, за кръговратите, за хората, които идват и си отиват. Не само в прекия и прекалено жесток смисъл. По-скоро за хората, които преминават в живота ни. Нито ще съм първата, нито последната, която ще установи, че годините прекалено бързо и лесно се изнизват. Животът е едновременно и прекалено дълго, и страшно кратко пътешествие, в което съдбите се срещат - понякога за малко, понякога за повече време. Идват разни хора - и си отиват от него.
С годините се научих да поставям своите бариери за тях. Да се опитвам само да взема положителното, без да се привързвам прекалено, без да вкарвам емоции. Да ги оставям да идват, да останат за малко и да ги пусна сами да си отидат. Като оставят частичка от най-хубавото си. И да им дам от себе си каквото мога, каквото умея, каквото искат да получат. Щеше да е прекалено утопично ако тази формула се получаваше във всяка една ситуация. Просто не става. Понякога допускаш грешката да позволиш и за втори път на тези, които не заслужават да са по-близко, отколкото трябва. Или пък да вкараш повече емоция, отколкото трябва. Но това е като със ските - ставаш, падаш - и продължаваш. Не го казвам за първи път. Но и като важните мотиви в живота - не е толкова фатално да паднеш. По-фаталното е да не станеш или да се самообвиняваш за погрешната стъпка. Всеки греши. Ако имаше идеални хора или ситуации - нещата щяха да са прекалено утопични и перфектни. А всъщност - най-малко перфектно било нещо да е перфектно. Може би защото хората в търсенето му - са склонни да правят по-големи грешки. Няма идеален ред. Няма и как да има. Хората просто не сме създадени, за да сме перфектни. Както и медицината твърди - дори самото човешко тяло не е идеално разделено и не е с идеални пропорции. Само че ние самите - в търсене на идеалността, пропускаме това, което имаме. И се подценяваме. А е толкова лесно - да приемем тези около нас, да приемем самите себе си. И ако не харесваме нещо - да го подобрим и усъвършенстваме. Защото едно е сигурно - кръговратът не спира. Времето си тече. Няма как да чака точно нас. А понякога ни трябва много малко, за да оставим голяма следа. И да ни запомнят. Въпреки краткото време тук. Въпреки това, че всеки е една нищожна частичка от Големия Кръговрат. Въпреки всичко.
С годините се научих да поставям своите бариери за тях. Да се опитвам само да взема положителното, без да се привързвам прекалено, без да вкарвам емоции. Да ги оставям да идват, да останат за малко и да ги пусна сами да си отидат. Като оставят частичка от най-хубавото си. И да им дам от себе си каквото мога, каквото умея, каквото искат да получат. Щеше да е прекалено утопично ако тази формула се получаваше във всяка една ситуация. Просто не става. Понякога допускаш грешката да позволиш и за втори път на тези, които не заслужават да са по-близко, отколкото трябва. Или пък да вкараш повече емоция, отколкото трябва. Но това е като със ските - ставаш, падаш - и продължаваш. Не го казвам за първи път. Но и като важните мотиви в живота - не е толкова фатално да паднеш. По-фаталното е да не станеш или да се самообвиняваш за погрешната стъпка. Всеки греши. Ако имаше идеални хора или ситуации - нещата щяха да са прекалено утопични и перфектни. А всъщност - най-малко перфектно било нещо да е перфектно. Може би защото хората в търсенето му - са склонни да правят по-големи грешки. Няма идеален ред. Няма и как да има. Хората просто не сме създадени, за да сме перфектни. Както и медицината твърди - дори самото човешко тяло не е идеално разделено и не е с идеални пропорции. Само че ние самите - в търсене на идеалността, пропускаме това, което имаме. И се подценяваме. А е толкова лесно - да приемем тези около нас, да приемем самите себе си. И ако не харесваме нещо - да го подобрим и усъвършенстваме. Защото едно е сигурно - кръговратът не спира. Времето си тече. Няма как да чака точно нас. А понякога ни трябва много малко, за да оставим голяма следа. И да ни запомнят. Въпреки краткото време тук. Въпреки това, че всеки е една нищожна частичка от Големия Кръговрат. Въпреки всичко.
Коментари