Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите.
За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първото обаче като поведение е много по-заслепяващо за хората. Това води до едно силно подценяване на другите, което всъщност често изиграва неприятна шега. Има прекалено много примери в историята, че истински талантливите ученици, могат да надминат учителя си. И в избора на учителя е дали да запази едно истинско, здраво приятелство, което да остане и след това. Или обратното - да не успее да превъзмогне това, че някой е станал по-добър в нещо от него - и да започне да вреди на себе си и околните с поведението си. Това е като порастването на едно дете. Не всички родители са готови за този етап - дори като мислене. А изборът какви отношения да запазят след това, в голяма степен е и в самите тях.
Много съм писала за подценяването. Защото винаги ми е било тъжно, когато виждам нещо красиво, някакъв талант, нещо неповторимо, което се скрива зад притеснение, липса на увереност или вяра в собствените възможности. Никога обаче досега не съм писала за надценяването. А като типична крайност - и това е нещо изключително вредно за този, който изпитва подобни чувства. Всеки има определени качества, с които е по-добър от останалите. Въпрос на правилна лична преценка е това да е изцяло рационална оценка, която не се заслепява от емоционалната страна на нещата. И реакцията на ситуациите, в които някой друг е по-добър от нас самите с нещо, е едно от най-показателните неща за това какви хора сме всъщност. Тъй като всеки има вътрешната нужда да е добър в нещо. Да е по-добър. Дори да е най-добър. Но всъщност най-важното нещо не е това дали ще завършим първи в състезанието (било то и само в нашите си собствени глави). Въпросът е да останем верни на себе си и на истинските положителни ценности на финала. Защото това е нещото, с което се различаваме. И нещото, което запазва едни истински, трайни и искрени отношения. Когато пътят е постлан основно с клюки, сплетни, злобни приказки, завист и/или негативизъм, крайният изход не е най-добрият и за самите нас. Това затваря всички врати на искреността, доверието, вярата и всички онези положителни качества, които остават на финала. И които ни правят истински хора.
Затова. Не забравяйте откъде сте тръгнали. Благодарете на учителите си. Радвайте се на учениците си и децата си - особено ако те ви надминат в уменията си. Това е най-истинското доказателство, че сте си свършили работата добре. Оценявайте усилията им и ги подкрепяйте по пътя им. Така те винаги ще са до вас. Животът е толкова кратък и толкова красив, че да го пилеем в излишни негативни емоции, които така или иначе ни се сервират всеки един ден. Не подценявайте първите стъпки на всички онези, които тепърва се учат да ходят - независимо в коя сфера и област - шофиране, нова работа, танци, калкулации.. Може съдбата им да е да станат едни от най-великите лекоатлети. Или счетоводители. Или танцьори. Въпрос на талант, упорство и вяра в собствените възможности. И понякога това някой да повярва във възможностите на другите - и да им даде шанс, може да е едно от най-важните неща в целия им живот.
Коментари
\M