"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития.

По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо интересно и полезно от моите размисли и страсти.

Последните няколко дни тази темичка много напираше да се 'роди'. И ей на.

В живота за мен има моменти, в които ситуациите, пред които сме изправени, понякога се повтарят, за да можем да научим нещо. Нещо важно за самите нас. Или пък просто Съдбата (или каквото е там) ни среща с подходящите и правилни хора, на правилното място, в правилния момент. Дори и понякога тези ситуации да ни се струват като един голям шамар през лицето. Стига да знаем как да погледнем на тези уроци - може да научим много. За себе си, за хората. Да се опитаме в повтарящата се логика и модел на поведение - да променим нещо вътре в самите нас. Само че дори и за себе си продължавам да усещам, че има ситуации, в които продължавам да намирам доста добри и логични оправдания защо не искам да променя някой модел на поведение в мен самата. Въпреки че този модел не ми носи нищо положително. Хората просто обичаме да се оставяме на течението. Или просто да избягаме от конкретната ситуация - с надеждата, че тя няма повече да се повтори. Само че както всички знаем, Животът понякога има много извратено чувство за хумор. И ситуацията не само че е много вероятно да се повтори, а и да стане още по-натрапчива. Тогава може би идва и моментът, в който най-накрая трябва да приемем поднесените ни уроци. И да съберем сили и мотивация за промяна и нов път в поведението. Дори и това да е свързано с много силно излизане от зоната ни на комфорт и пряк сблъсък със.. Самите нас. Или с другите - ако е необходимо.

Иначе през живота ни преминават много учители. Понякога това са хората, назначени с тази задача, понякога това са просто житейски приумици на Живота. Още от първия ни ден след раждането ние не спираме да се учим, за да можем поне да се опитаме да попием от това, което поколенията преди нас са натрупали като опит и умения. За мен в някаква степен дори, когато човек спре да се учи - той губи мотивация за живот. Губи една от основните си цели и се забива в сивото еднообразно скучно ежедневие. Всички ние реално сме едни вече поели доста багаж и уроци 'продукти' на родителите си, социалното общество в детската градина, училище, залата за спорт, приятелите и всички онези социални групи, през които сме преминали. Какво става обаче, когато тези уроци (или крайният резултат) не ни харесва? Вариант 1: обвиняваме света, родителите, вселената (и Бойко Борисов) за това, че образователната ни система е зле, че няма достатъчно средства, че не са положили нужните усилия.. Или по модерному използваната чуждица - "хейт". Особено напоследък става изключително модерно в публичното пространство да се изпращат безадресни негативни реплики. Или адресирани директно към нацията, народа, държавата, партията и всички останали. Често срещам коментарите за "глупав народ", "глупави българи", "тъпи хора", "лъжливи жени", "скапани мъже" и тн. По-странното нещо е, че така всъщност адресиращите - без да се усещат, обиждат и самите себе си. А за един мислещ човек подобни реакции всъщност показват едно безсилие и липса на желание за промяна у изпращащите ги.

Повече от ясно е, че винаги ще има някой, който да е с нещо повече от нас: по-красив, по-умен, по-надарен, по-танцувален, по-щастлив или каквото и да е. И вместо това да се превръща в повод и причина за намиране на стимул и мотивация у самите нас, за да се развиваме, да търсим промяната, да успяваме да превъзмогваме себе си - много често хората се забиват в неуменията си и затъват в тях.

Нееднократно съм виждала ситуацията, в която мои връстници се ядосват на маминото синче (или татината дъщеричка), които без да са се потрудили, без да са дали нещо от себе си, се возят на скъпата лъскава кола и нарушават правилата на движението като безнаказани. Или се разполагат в огромния мезонет. Или носят скъпите накити, или, или.. Само че годините опит са ме научили, че изработеният хляб е най-сладък. Нищо друго не може да се оценява по този начин, както това, което сам си направиш, не това, което ти е дадено даром. То сякаш е нещо нормално, нещо, което не се приема по същия голям и значим начин. Опитът, собствените умения - това са неща, които нямат цена. 

И.. Идва Вариант 2 за реакция. Поглеждаме и себе си. Какво сме постигнали, как сме го постигнали, можем ли повече, какво искаме, защо го искаме. Задаваме си правилните въпроси - и може да успеем да намерим верните отговори. Или поне тези, които да ни накарат да се чувстваме добре и щастливи. И просто не спираме да се учим. Винаги ще има по-красиви, по-добри, по-умеещи, по-знаещи, по-начетени, по-внимателни, по-щастливи, по-богати, по-организирани, по-отговорни от нас. Затова не трябва никога да спираме да се сравняваме само със себе си. За да сме  по-красиви, по-добри, по-умеещи, по-знаещи, по-начетени, по-внимателни, по-щастливи, по-богати, по-организирани, по-отговорни от самите нас.