Има някои неща, които наистина ми е важно да излезнат от мен под формата на думи. Това да кажеш вътрешната си истина - ясно, без притеснения, без тревожност от осъждане, всъщност изисква смелост. Защото независимо какво правиш - хората винаги съдят, винаги може да искат още. Или винаги може да не са съгласни с теб. Та.. Бъдете смели да казвате вътрешната си истина. Особено когато това е направено с уважение към останалите и изборите им.
Днешният пост е за гласа на сърцето и гласа на разума. Няколко случки от последните дни ме провокираха да си го формулирам в главата. Наблюдавам хората около себе си колко се объркват в това какво точно искат. Къде е тяхната посока. Какво всъщност искат да постигнат. И се замислих за моите избори. Една от причините за това объркване е, че не малка част се опитват да подредят нещата изцяло рационално. Кое е 'правилното' и 'разумно' решение. Как 'трябва' да се случат нещата. Когато избираме само с едната страна на монетата обаче - това малко ни обрича на усещане за грешка винаги.
Замислих се за своите избори. Една огромна част от тях, особено за съществените неща, са били за неща, които от най-дълбоката си същност, съм усещала, че са правилни. Само това ми е давало вътрешния център, че съм на правилния път. И само това ми е давало силата да мога да се справя с последствията на нещата, които са се обърквали по трасето до този избор. А то винаги нещо се обърква, защото това е фундаментът на живота. Не ми е спестило страха от неизвестното. Но ми е дало усещане, че поне съм опитала. Че съм направила своите крачки в посоката, която истински съм искала да извървя.
Замислих се, че точно заради това е важно да сме 'подравнени' емоционално и рационално. Да избираме в живота си не само на база на това кое е 'правилно'. Не само да се опитваме да подреждаме обстоятелствата отвън, но и да знаем какво точно иска сърцето ни. Къде е щастието ни. Къде се чувстваме живи, истински. Какво радва душата ни. Къде сме 'у дома'. За какво сме склонни да се борим. Какво ни е важно. Кое ни радва?
Толкова често виждам (и аз съм го и правила) социално подреждане на живота - дом, кола, деца, куче/котка, добра работа с доход, който да е над определен месечен лимит. И някъде на около 40 се събуждаме с усещането - това моят живот ли е? Това ли искам всъщност за себе си? Това ли е нещото, което истински ме радва и топли душата ми? Едно усещане как си заспал на волана и някой друг е движил колата.
И тук ще задам няколко провокативни въпроса.
Колко от Вас са се осмелили (защото то изисква смелост) да работят това, което истински Ви радва? Това, което Ви кара да преживявате своя Икигай, Елемент - или все тая как ще го наречем. Тук се сещам за детското филмче - "За душата". Ако сте го гледали - това е точно моментът, в който музикантът наистина беше другаде. Живееше другаде, преживяваше света по различен начин. Всичко спираше. Тази тема е толкова голяма, но истината е, че за себе си намерих своя Икигай. Това, което радва душата ми, може да ми докарва средства, дава смисъл и отмества и другите по някакъв начин. По моя си силно индивидуален начин. А сега ми се иска да намеря и още един...
Колко от Вас са в отношения, които са си отишли отдавна? Тук този избор е като да стоиш на газта и спирачката едновременно - ни напред, ни назад. Или избираш да работиш за това, което имаш. Да вкараш себе си истински в това, да го възродиш, да го изкараш от пепелта. Или продължаваш напред. Средата е крайно неприятно място, в което нито избираш, нито се отказваш. Като не визирам само и единствено интимните такива. Тук емоциите са толкова силен индикатор.. "Искам" е толкова ключова дума. Колко се осмеляват да направят крачките към това, което искат?
Да заговорят непознатата/непознатия?
Да поканят на среща?
Да рискуват да бъдат отхвърлени?
И още по-ключовото, когато вече самото отношение е минало някаква граница.
Да изберат - с цялата си душа. Да си позволят да са уязвими. Да кажат когато ги е заболяло. Да разберат, че не са перфектни. Че грешат.
Да поемат емоционално отговорност - да се извинят.
Искаме любов, но не знаем как да я даваме.
Искаме приятелство, но не знаем как да сме истински приятели.
Искаме свързване, но не знаем как да сме уязвими.
Няма по-истинско преживяване на живота от това да сме свързани с другите. Дълбоко. От душа. Това не спестява болката. Но позволява радостта.
И още нещо, което е много пряко свързано с моите си лични осъзнавания през последната 1 година. Много от нас просто присъстват. Стоят. Изпълняват роботизирани задачи. "Така трябва". Да, имаме отговорности, да имаме навици, които трябва да бъдат вкарани в ежедневието ни. Но балансът идва, когато избираме и със сърцето. И се научаваме да сме там - истински. На 100%. С цялото си сърце и душа.
Децата са невероятен индикатор за това. Винаги могат да те усетят кога си неналичен емоционално и просто присъстваш. Забил си носа в телефона и стоиш. Или просто numb-ваш (много ми хареса този израз, нищо, че е на английски). Но не само децата го усещат. Просто възрастните сме притъпили усещането си за това. Когато човек е до теб - истински, цялостно, дълбоко, то се усеща. Когато дава от сърце - то се усеща. Когато помага от сърце - то се усеща.
А истинско вълшебство се получава, когато и двете страни го правят от сърце. Не по задължение. Не от принуда. Точно тогава се ражда магията на истинското свързване. И това е емоционален компонент, не рационален. Не да си се нассилил да присъстваш някъде. А да си го пожелал, да си си го позволил. Да си го ПРЕЖИВЯЛ истински.
Толкова е тъжно едно съществауване, в което не се преживява дълбочината на свързването с другия. На истинското приятелство. На работата, която ти носи истинско удоволствие. Не допаминовите шотове на бързото удолетворение. А на истинската обич. На истинското удовлетворение - от изборите, от хората наоколо, от спонтанните разговори с непознати, в които са се случили някакви красиви неща.
Затова.. Бъдете. Преживявайте. Благодарете. И най-вече - присъствайте от сърце и душа. Сигурна съм, че всеки знае къде и кога се е чувствал 'правилно'. И "у дома". Там е посоката на сърцето. Бъдете смели - и си я позволявайте. Няма кой да върне времето, в което сме стояли в средата. Но изборът можем да го направим 'сега'. Независимо дали е лесен или труден.
Коментари