Музиката е универсалният език на душата.
Танцът е универсалният език на телата.Емоциите са универсалният език за свързване.
Понякога разказвам следната история. Бяхме на турне преди години в Италия. Извън различните неща от преживяването, нещото, което съм запомнила най-силно беше огромната разлика, която дава преживяването на един танц, когато в него липсва емоцията. Танцът е една наистина невероятна симбиоза между емоцията, техниката, стила и личните умения на човек.
Една от държавите бяха перфектни откъм стил и техника. Всяко движение беше изпипано до детайл. Но на сцената се разхождаха роботи. Усмивките не бяха истински, тотално липсваше емоцията и преживяването на танца. То той просто се изпълняваше като гимнастика. Дори на момченцето, което носеше знамето - и на което му беше казано да се усмихва, усмивката му изглеждаше като тревожна гримаса с озъбване. Все пак бях в кухнята на подготовката - знаех от къде идва. Но преживяването беше по-скоро тъжно.
И Аржентина - другата крайност. Смесица между емоция и техника, Танцът - на пръв поглед изглеждаше тотално хаотичен. Но носеше своето послание. И през емоцията водеше и до свързване с публиката. До свързване и с останалите участници. Нито ние българите знаехме испански. Нито аржентинците знаеха български. Комуникацията ни беше нещо много забавно от 10-те думи на английски, които само един от техните танцьори знаеше - и невербалният език на музиката. В края на турнето обаче раздялата беше като на истински приятели - със сълзи, с тъга, с усещането за истинско свързване. Една част от хората в листа ми ще се разпознаят в тази история - надявам се да се и усмихнат от нея
А защо я разказвам.. През годините съм минала през различни форми на танца - свободното танцуване, народните ни танци като една перманентна любов от вече близо 20 години, танците по двойки - тях на приливи и отливи според различни фактори в живота.
Това, което наблюдавам през годините е как всяка категория танци всъщност има способността да развива у нас различни умения. Да ни учи на нещо специфично само за този тип свързване. И да носи своите предизвикателства с това. Но това, което ги обединява е емоцията. Способността да я изразим през определена форма, която включва в себе си и техниката, и стила - независимо дали танцът ще е суинг, кизомба, салса, български народни танци или балет.
Народните ни танци - както казах, моята любов последните 20 години. Те са като езика на обществата. Групата. Общият синхрон, общата енергия. Създаването на нещо ЗАЕДНО. Това да работиш за нещо общо, да даваш от своята енергия, да взимаш от общата енергия. Да видиш как една група от случайно събрани хора може да влезе в синхрон. Да се движи заедно, да преживява заедно. Тук емоцията се преживява с другите. И личното предизвикателство е - позволявам ли си да стана част от общото? Позволявам ли си да се предам на музиката заедно с другите? Позволявам ли си да стана част от едно общо цяло и да дам моя принос за него?
Танците по двойки - те са като еквивалент на взаимоотношенията. Той какво иска - тя какво разбира. Той какво каза - тя какво чу (или обратното). Имаше един филм преди години: "Какво искат жените?" с Мел Гипсън. Мога да интерпретирам този танц със заглавието на филма: "Какво иска партньорът?" Тук вече предизвикателствата стават доста повече и по-разнообразни. Позволявам ли си да не контролирам? Позволявам ли си да следвам? Позволявам ли си да водя? Позволявам ли си да интерпретирам? Позволявам ли си да ми отказват? Позволявам ли си да поставя ясно граници? Позволявам ли си да приема чуждите граници?
И танците по двойки, и българските народни танци са си танц с определени правила. Танц с определена форма. Танц, който изисква първо да научиш определени и характерни точно за този тип танци движения. Които се комбинират по различен начин - според това каква е музиката или какви са уменията на човека. Тук идват съответно и общите им предизвикателства. Позволявам ли си да греша? Позволявам ли си да съм начинаещ? Позволявам ли си (въпреки че съм пораснало дете) да науча нещо тотално ново? Позволявам ли си да не знам?
И танците без определена форма - свободното танцуване. За мен това е абсолютният еквивалент на свободата в музиката. Без правила. Само с чисто изразяване на себе си, на емоцията си, на моментното си състояние, на моментните си желания.
Най-парадоксалното е, че всъщност това е и типа танцуване, който притеснява най-много хора.
"Не знам как се прави."
"Изглеждам смешно."
"Не мога да танцувам така."
Истината е, че знаеш. Просто си забравил
Достатъчно е да си видял какво правят 2-3 годишните деца преди да ги научим на правилата и формите в танца. Те нямат задръжките на възрастните, нямат притесненията за грешката. Чуят ли музика, която им харесва - започват да се движат. Това и води до ценността на точно този тип танцуване. Защото той всъщност показва и нашите лични блокажи. Нещата, които ни е трудно да направим не защото не умеем. А защото се притесняваме. Или някъде там отдолу - вътре в себе си, сме си забранили да го правим.Преди доста години в терапевтичен процес ме бяха провокирали през танц да изразявам емоции. Можех да изразя всички емоции без една - гнева. Години по-късно разбрах защо. Години по-късно разбрах как точно танцът - през тялото ми, ми е подсказвал нещо изключително важно за мен самата. Но разумът не е бил достатъчно съзрял, за да го разбере в онзи момент. Когато трите неща се подравниха - емоцията, разума и тялото, някак и това влезе в друг тип рамки.
Вътре в себе си имаме огромна мъдрост по отношение на това какво точно сами забраняваме на себе си. Кои са тези неща, които някъде дълбоко вътре в нас сме им сложили един голям печат "Забранено". Или "Болка". И старателно ги замитаме с оправдания. "Не знам". "Не мога". "Ще изглеждам странно."
Затова днес някак се усетих с желанието да Ви провокирам.
Следващият път - стигнете личната си граница. Проверете себе си докъде можете. Провокирайте се да направите нещо, което години наред сте се самоубеждавали, че не можете. Да потанцувате свободно сами вкъщи. Да смените партньора си по танци. Да ЗАПОЧНЕТЕ да танцувате друг стил. Танцът и музиката са всъщност изключително безопасна територия за този експеримент. И даже не боли, а може да ти стане и хубаво на финала
Не е необходимо стъпките да са гигантски скокове. Пластовете се разместват и с малки движнеия - но достатъчно постоянни като действие. Всеки има своя темп и своят ритъм за това. Всъщност най-важно е да преодолее сам в себе си вярването: "Не мога", "Не знам" или поредното рационално оправдание за липсата на реални действия.Защото универсална истина е, че когато ни е прекалено лесно за дълъг период от време - всъщност не учим. Истинското учене идва с дискомфорта. С това да ти е трудно. Знам го, защото не съм спряла да провокирам себе си с нови неща. Особено които касаят уменията на тялото.
И.. Ще се радвам да ми го споделиш
С ритъм и вдъхновение,
Ирина
Коментари