Покрай една случка от последните дни, се сетих за история от детската ми градина. Ходила съм на детска градина сигурно няколко месеца, била съм на 4. В групата имаше един Жорко, който много ме беше харесал. И типично по детски - дърпаше ми косата, скубеше ме, буташе ме. Въобще - тормозеше си ме.
Спомням си, че казах на Жорко 1 път, че не искам да прави така. Казах му 2-ри път, че не искам да прави така. На третия го понатупах малко.Жорко спря да ме тормози. Стана ми пръв приятел. И дори започна да ме защитава от всички други тормозители в групата ни.
Разказвам историята не с идеята някой някого да шамари - справяли сме се с наличните ресурси към конкретния времеви диапазон. А по-скоро от гледна точка на границите. Когато едно куче ти се озъбва насреща и налита на бой не е достатъчно да му се усмихваш насреща. Понякога е нужно да извадиш и ти зъбите, за да можеш да се защитиш.
Общото ми наблюдение е, че хората много масово и доста често бъркат границите, стените и контрола като едно и също нещо. А те не са. Границите са тази невидима мембрана, която защитава най-дълбоката ни същност от нараняване. Много често обаче, когато дълго не сме поставяли граници - започваме да слагаме стени. Които обаче не ни пазят само от болката. Пазят ни и от любовта. Пазят ни от истински дълбокото свързване, което е всъщност нещото, осмислящо живота ни като човешки същества.
Въртеше ми се в главата едно визуално сравнение. Таралежът е животинка, която много точно може да олицетвори уязвимостта и границите. Границите са този механизъм, който да ни научи кога да покажем уязвимата ни част - незащитеното коремче. Или кога да извадим бодлите. Ако вечно сме 'вдигнали корема' нагоре - това води до болка, нараняване, уязвимост към често погрешните хора. Съответно и по-дълбоки емоционални рани. Ако непрекъснато сме наежили бодлите нагоре - никога няма да можем да се свържем с тези, които искат да бъдат до нас. С истинските и ценни хора. С тези, с които свързаността си заслужава.
А контролът е всъщност това да се опитваме да подредим външните обстоятелства (или нас самите) по такъв начин, че никога да не бъдем наранени. Да не сбъркаме. Да не се 'изложим' - и така нататък. Причините може да са много.
Едно от много сериозните ми осъзнавания от тази година - и това, което дойде от личния опит и счупвания е, че всъщност граници без истинско свързване с емоциите не може да постигнем. И то свързване с тази така притесняваща емоция - гнева. Ще споделя един пост на Надежда Димитрова, който изключително точно ме улучи в осъзнаванията от последните 12-14 месеца. Гневът (и агресията) са тези инструменти, с които всъщност имаме вътрешната способност да усетим кога границите ни са прекрачени. И да кажем "Не". Не пасивната агресия, не раздразнението. Те са еквивалент на неизразения гняв в правилния момент. И обикновено нараняват най-близките ни хора. А гневът.
Нещото, което осъзнах след една констелация миналата година при Людмил Стефанов е, че огромна част от нас се научават да потискат гнева още на 2 годишна възраст. Просто той е неудобна емоция. "Грозна". Емоция, която може да наранява. И когато родителите не могат да се справят с нея, най-лесният механизъм е да научат детето да я потиска. Само че тя не изчезва. Видоизменя се. Или в тъга. Или в страх. И най-тъжното нещо - в размити или несъществуващи граници.
По-неприятното нещо е, че емоциите винаги вървят по двойки. Всичко в света е дуално. И когато се научим да потискаме гнева - се научаваме несъзнателно да потискаме и радостта. Спираме да се радваме на нещата от живота истински, да ги преживяваме, да ставаме част от тях. Спираме да бъдем живи.
В разсъжденията ми какво е общото, което не е работило при повечето ми по-интимни взаимоотношения през годините - това беше свързващото звено за мен - размитите граници. Размиването в другия. И отново една ключова емоция, която всъщност дава силата за това - обичта към себе си. Само през обичта към себе си, имаме силата да кажем "Не" на поведение, в което не ни избират. Поведение, в което не ни виждат. Поведение, в което ни пренебрегват.
Само обичта към себе си дава силата да се избираме сами. Да се утвърждаваме сами. Да знаем, че дори и да паднем - има кой да ни хване. И това сме самите ние.
Само през обичта към себе си можем да се разкачим от вредните взаимоотношения. Тези, които не са обич, а са се превърнали в зависимост. Тези, в които се опитваме да спасяваме другия. Тези, в които губим себе си. Тези, в които се превръщаме несъзнателно в родител. И т.н.
Само през обичта към себе си можем да си простим моментите, в които за първи път от години сме се разгневили. И сме казали "Не" на поведение, което е обидно, нараняващо, или болезнено.
Само през обичта към себе си можем сами да си позволим всички 'странности' на индивидуализма ни. И да знаем, че точно това ни прави шарени, пъстри и различни от другите. А няма по-прекрасно нещо от това да светиш със своята си светлина. И по своя си неповторим начин.
Истината е, че ние сме изключително широка палитра от емоции. Не сме равни и подредени същества, които би следвало да разглеждат емоциите като субекти. А същества, които да си позволяваме всичко това, което е отвътре. Не само да го видим - а и истински да го почувстваме. Да се свържем с него. Да го преживеем. Да си го позволим. Това не ни прави лоши. Прави ни хора. Само тогава можем да бъдем истински - и да се свързваме и с истинските около нас души. Не през стените. Не през контрола. А през обичта, благодарността и най-вече приемането. Границите са само един от инструментите, с които да кажем "Не" на вредното поведение от другите. Но не и крайността, в която изграждаме стени от тях. Или се опитваме да контролираме поведението им. Защото това раздалечава и разделя. А няма по-истинско преживяване на живота от дълбокото свързване с другите.
Малко и от 20.6
Коментари