Irina's Blog

Не е за първи път да пиша за отношенията клиент-търговец. Говорила съм наскоро за това в темата за КТБ и предварителната подготовка на клиентите за това с кой доставчик на услуга/стока работят. Но тъй като материята е много обширна - ще я продължа.  Всяка една организация, всяка една институция - се ръководи от свои ценности, своя етика и вътрешни правила. Много често тези морални и етични рамки се поставят пряко от управителя или директора и се записват изрично от тях. Чудесно е, когато това се прави, а още по-добре е, когато и се изпълняват. Понякога просто са като неписани правила, които се спазват - без това да е записано изрично. Но простичката истина е, че има много пряка зависимост между ценностната система на управляващия институцията - и ценностната система, която ще проявява и самата организация в общуването си с останалия свят - независимо дали той е един човек или група. Това е така, защото дори и при проблеми вътре в организацията, те се решават много често съ...

Откакто съм излязла на пазара на труда - не спирам да чувам от медии, познати, приятели и кой ли още не, че в България положението е изключително трудно. Че работа няма. Че безработицата е колосална.  Не знам дали по щастливо стечение на обстоятелствата - или просто заради използване на точните моменти и шансове, но никога не съм усещала нещата по този начин. И в същия този момент, в който хора, които работят като наети служители (или работници) към други фирми, ми обясняваха колко е страшно положението с безработицата, собственици и управители на фирми казваха точно обратното. Че имат огромен проблем с намирането на качествена работна ръка. Че младите са изключително нахъсани, но без никакъв реален трудов опит и с нереалистични очаквания за високи доходи още от първия ден. Че са мързеливи, свикнали да получават всичко наготово. Че наистина се получават огромен брой автобиографии за всяка една обявена свободна позиция, но добрите кандидати  за нея рядко се броят на пръ...

Мотивирах се да седна да напиша нещо много отдавна формулирано в главата ми, заради ей тази новина  и ето тази новина , които случайно дочух по радиото и улучих в нета. Темата табу - психичното здраве. В логиката на българина незнайно защо за мен - е залегнало много дълбоко, че това е една от тематиките, която не трябва да се обсъжда публично. Сякаш психичното здраве е някаква много интимна и много скрита тайна, която е по-добре изобщо да не се засяга - и даже по-добре, тотално да се отбягва. Обществото масово (не за всички естествено е валидно) е с нагласата, че това да се консултираш с психоаналитик - е едва ли не признак, че имаш вече заболяване и 'нещо ти хлопа'. А реално погледнато в житейския път на всеки човек има много стресови ситуации - починали близки, неочаквано уволнение, раздяла, финансови проблеми. Сякаш сме приели за даденост това, че най-добрите психолози - са всъщност нашите близки. Но понякога това не е достатъчно. Особено поколението на нашите майки и б...

Умишлено използвам точно това заглавие - основно защото не съм съгласна с него. Фейсбуук, сайтове, блогове - изобилстват отвсякъде с подобни коментари. Случило се нещо конкретно - и веднага се започват крайни обвинения по отношение на целия ни народ и национална народопсихология. Само че хората далеч не се усещат, че: 1/ така обиждат и самите себе си - понеже все пак са част от тази нация/народ. Независимо дали вече са си променили паспортната принадлежност, местоживеене и пр. 2/ генерализирането никому не помага. Това е като да кажеш на детето колко е тъпо и нескопосано - ако е било непохватно и е изпуснало бутилката с Кока-Кола. И в крайна сметка след някоя и друга година ще започне да вярва колко е тъпо и непохватно ако достатъчно често му се повтаря едно и също нещо. Изначално хората сме много подобни. Независимо от нашия цвят, националност, местоживеене, държава, история и т.н. Всички притежаваме и тъмното и светлото в нас. И житейският ни път, социалната среда, ро...

Започвам с цитат на нещо, което идва от финансовите теории за физическите лица, но изключително пряко рефлектира върху живота ни във всеки един момент: "Хората живеят в обществена среда, върху която непрекъснато влияят. Ако преобладаващото поведение е характерно с лъжа, измама и кражби, тогава това е и средата, в която живеем. Единствено етичната среда е тази, в която обществото като цяло може да напредва - икономически, физически, морално и духовно. Това е и етичната лична отговорност на всеки от нас - активно да създаваме среда, в която ние и останалите да напредваме. Тази отговорност изисква всеки от нас да преценява етичните последици на своите действия, дългосрочната им цена, алтернативите, както и да се вслушва в тези, които са засегнати. Законовата рамка всъщност е само минималния стандарт на поведение." "Финансово планиране - принципи и практики" - Любомир Христов и Иван Мангачев Горното твърдение подкрепям на 100%. Много типична българс...

Ще използвам нещо по-конкретно като казус този път за темата, която ми се върти последните 2-3 дни (и вече явно е узряла да я запиша). Преди години имах един познат, който изключително много държеше да казва мнението си на хората около себе си. Естествено - беше най-активен с най-близките си. Независимо дали неговата позиция съвпадаше с тяхната, независимо дали е пожелана като мнение - личната му гледна точка винаги беше изказвана на всеки. И то с твърдост, която биваше следвана от възмущение - ако съветът не беше приет и предприет като действия възможно най-скоро.  И се замислих над въпроса: хората много често изказваме мнения и се намесваме във взаимоотношения, които не ни касаят. Естествено в някаква степен винаги е по-искрено това едно мнение да се заяви лично, отколкото да се шушука зад гърба. Но при всички случаи, когато иде реч за нашите собствени действия, е доста голямо нарушение на личната територия да се дават съвети, позиции и мнения по въпроси, които може ил...

Наскоро прочетох, че в общуването процентът на невербалната част от комуникацията достига до 60% (чувала съм и 70% - но да не прекалявам с цифрите). Танците водят моята лична класация като най-силно изразяващ инструмент на вътрешната душевност, състояние, мечти и желания. Те са за хората едновременно нещо ужасно плашещо и страшно - или другата крайност - абсолютното удоволствие (или както Камен Донев би казал - копаница за катарзис). Със сигурност танцуването не е просто заучаване на някакви механични движения, макар че това е може би една от най-първите стъпки, когато човек се учи да танцува. Но ако го оприличаваме на човешкия живот - стъпките са като първото изправяне на бебето и първия му сблъсък с живота. Емоционалното украсяване на тези движения, истинското запълване с чувство и страст на музиката са нещото, което променя всичко. Няма как усещанията да са пълни и истински ако човек не съпреживява това, което звучи. И много често в неговата стойка, в неговата усмивка...