Irina's Blog

Мотивирах се да седна да напиша нещо много отдавна формулирано в главата ми, заради ей тази новина  и ето тази новина , които случайно дочух по радиото и улучих в нета. Темата табу - психичното здраве. В логиката на българина незнайно защо за мен - е залегнало много дълбоко, че това е една от тематиките, която не трябва да се обсъжда публично. Сякаш психичното здраве е някаква много интимна и много скрита тайна, която е по-добре изобщо да не се засяга - и даже по-добре, тотално да се отбягва. Обществото масово (не за всички естествено е валидно) е с нагласата, че това да се консултираш с психоаналитик - е едва ли не признак, че имаш вече заболяване и 'нещо ти хлопа'. А реално погледнато в житейския път на всеки човек има много стресови ситуации - починали близки, неочаквано уволнение, раздяла, финансови проблеми. Сякаш сме приели за даденост това, че най-добрите психолози - са всъщност нашите близки. Но понякога това не е достатъчно. Особено поколението на нашите майки и б...

Умишлено използвам точно това заглавие - основно защото не съм съгласна с него. Фейсбуук, сайтове, блогове - изобилстват отвсякъде с подобни коментари. Случило се нещо конкретно - и веднага се започват крайни обвинения по отношение на целия ни народ и национална народопсихология. Само че хората далеч не се усещат, че: 1/ така обиждат и самите себе си - понеже все пак са част от тази нация/народ. Независимо дали вече са си променили паспортната принадлежност, местоживеене и пр. 2/ генерализирането никому не помага. Това е като да кажеш на детето колко е тъпо и нескопосано - ако е било непохватно и е изпуснало бутилката с Кока-Кола. И в крайна сметка след някоя и друга година ще започне да вярва колко е тъпо и непохватно ако достатъчно често му се повтаря едно и също нещо. Изначално хората сме много подобни. Независимо от нашия цвят, националност, местоживеене, държава, история и т.н. Всички притежаваме и тъмното и светлото в нас. И житейският ни път, социалната среда, ро...

Започвам с цитат на нещо, което идва от финансовите теории за физическите лица, но изключително пряко рефлектира върху живота ни във всеки един момент: "Хората живеят в обществена среда, върху която непрекъснато влияят. Ако преобладаващото поведение е характерно с лъжа, измама и кражби, тогава това е и средата, в която живеем. Единствено етичната среда е тази, в която обществото като цяло може да напредва - икономически, физически, морално и духовно. Това е и етичната лична отговорност на всеки от нас - активно да създаваме среда, в която ние и останалите да напредваме. Тази отговорност изисква всеки от нас да преценява етичните последици на своите действия, дългосрочната им цена, алтернативите, както и да се вслушва в тези, които са засегнати. Законовата рамка всъщност е само минималния стандарт на поведение." "Финансово планиране - принципи и практики" - Любомир Христов и Иван Мангачев Горното твърдение подкрепям на 100%. Много типична българс...

Ще използвам нещо по-конкретно като казус този път за темата, която ми се върти последните 2-3 дни (и вече явно е узряла да я запиша). Преди години имах един познат, който изключително много държеше да казва мнението си на хората около себе си. Естествено - беше най-активен с най-близките си. Независимо дали неговата позиция съвпадаше с тяхната, независимо дали е пожелана като мнение - личната му гледна точка винаги беше изказвана на всеки. И то с твърдост, която биваше следвана от възмущение - ако съветът не беше приет и предприет като действия възможно най-скоро.  И се замислих над въпроса: хората много често изказваме мнения и се намесваме във взаимоотношения, които не ни касаят. Естествено в някаква степен винаги е по-искрено това едно мнение да се заяви лично, отколкото да се шушука зад гърба. Но при всички случаи, когато иде реч за нашите собствени действия, е доста голямо нарушение на личната територия да се дават съвети, позиции и мнения по въпроси, които може ил...

Наскоро прочетох, че в общуването процентът на невербалната част от комуникацията достига до 60% (чувала съм и 70% - но да не прекалявам с цифрите). Танците водят моята лична класация като най-силно изразяващ инструмент на вътрешната душевност, състояние, мечти и желания. Те са за хората едновременно нещо ужасно плашещо и страшно - или другата крайност - абсолютното удоволствие (или както Камен Донев би казал - копаница за катарзис). Със сигурност танцуването не е просто заучаване на някакви механични движения, макар че това е може би една от най-първите стъпки, когато човек се учи да танцува. Но ако го оприличаваме на човешкия живот - стъпките са като първото изправяне на бебето и първия му сблъсък с живота. Емоционалното украсяване на тези движения, истинското запълване с чувство и страст на музиката са нещото, което променя всичко. Няма как усещанията да са пълни и истински ако човек не съпреживява това, което звучи. И много често в неговата стойка, в неговата усмивка...

Публикацията ми е провокирана от конкретно събитие, но цели нещо по-различно. Вчера мои много близки приятели направиха забележка по повод на сервитьорка, която имаше напукан лак на ноктите. Само че (както винаги) мен това ме замисли в друга посока. Мъжете много често забравят, че жените в нашето общество вече са поели прекалено много роли. В много отношения това си е наша собствена вина - вечната емпаципация, желание да покриваме всички възможни бази, желание да се доказваме във всички възможни сфери. Работещи - у дома и в офиса, отглеждащи децата си, общуващи с целия свят - и в същото време с отговорността да са нежни, красиви и изискани. Замислих се, че зад напукания и изподраскан лак на ноктите може да стоят много неща: 16 часов работен ден, изтощаващи смени, ниско заплащане, прекалено много отговорности на много по-високо ниво от това жената да се сети за начина, по който изглеждат ръцете й. Да, не е лъжа, че по дрехите се посреща. Само че не по тях се изпраща в крайна сметка. И...

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо ...