Irina's Blog

Един от най-хубавите спектакли на ансамбъл "Българе" носи това красиво заглавие (или поне близко до него). Предварително се извинявам за малкото плагиатство, просто в думичката "магия" за мен носи целият заряд и цялото значение на танците. Ако попитате различни хора за това какво означават за тях танците, ще получите коренно различни отговори. Като: Мъчение - "С два леви крака съм, пък ме карат да танцувам" Необходимост - "Кум ще ставам, ще трябва да уча хорца" Релакс; Спокойствие; Свобода; Единство; Хармония; И какво ли още не. Много мъже отиват на танци с идеята да се запознаят с готини девойки. Няма да забравя култовата реплика на Данчо за причината на някои негови познати да започнат да учат салса: "Къде освен на бачата можеш да направиш половин секс с красива жена? Но както и да го наричаме, танцът социализира. Изгражда контакти, събира хората. Действително различните стилове обединяват различни групи от хора, но всички са водени от е

1:30ч., край на почивните дни, а не ми се спи.. Като се замисля за манипулациите - и все ми се върти тази приказка в главата. Може би защото в образа на Лисицата са се събирали не един или двама човека, абсолютно убедени колко са добри в манипулирането на хората. Забелязала съм обаче едва константна тенденция при тях: дори да успеят да приложат номерата си върху някой, на финала остават прецакани и то много генерално от някой. Къде заради прекалено голяма самоувереност и подценяване на уменията на другите, къде заради нещо друго.. Те винаги са абсолютно убедени в собствената си правота. Виждат и знаят всичко. И говорят за това колко са добри в манипулирането на околните. Само че говоренето за дадено умение, не значи че въпросният човек го притежава. Може би защото най-добрият (според мен) манипулатор, когото познавам, никога не го е обявявал публично. Той просто знаеше как да постига целите си, знаеше как да контролира цялостното си поведение, дни и месеци наред, с идеята да постигне

Първо да кажа, че изобщо не вярвам в Съдбата. Прекалено ми е трудно да приема факта, че хората нямат право на собствени решения и на собствени действия, а всичко около тях се определя от нечие чуждо вмешателство или 'план'. Данчо беше сложил нещо много точно в профила си в скайп - един интересен цитат на Уди Алън "“If you want to make God laugh, tell him about your plans.” Тематично. Много хора около мен вярват.. В нещо - в Господ, в Съдбата, в Истината. И аз вярвам в какво ли не, но ми е трудно да вкарам в един образ или един елемент всичко това. Не мога и да поверя като отговорност на нещо друго (или друг) собствените ми решения. Прекалено съм практична или реалистична - знам ли. Та тръгнах да пиша за случайностите. Както се казва - хем не вярвам, хем вярвам в нещо. От една страна не мога да приема, че Съдбата съществува, от друга страна е много странно как нещата понякога така се подреждат сами, че на финала да се случи едно мъничко и толкова значимо събитие, че да пре

Животът отминава.. Бавно стъпва с лапички навън.. Спомени ли само ни оставя ? Или усета за смътен сън..? Живот - като на кино, изтича като пясък през реше.. Кога дойде? Кога ли ще отмине..? При срещата на старец с дете..

"О, дупка! Три деня младите шофьори прохода борят, Пътните долини трепетно повтарят на боя ревът. Пристъпи ужасни! Дванайдетий път гъсти орди лазят по магистралата дива. И дупки я стелят, и тасове я заливат..." И така нататък. Няма да изземам функциите на Дядо Вазов, но в общия случай сте разбрали за какво иде реч - за любимите дупки. Зимата малко по малко отстъпва позиции и ямите меко казано лъснаха навсякъде. Не знам за вас, но за мен лично ежедневното ползване на автомобила се превърна в някаква епична борба. Освен че трябва да следя изскачащите пешеходци през мантинелата, освен че редовно си ме засичат, изпреварват неправилно и т.н., трябва да внимавам и да не оставя някое колело (че и повече) в поредната дупка. Имам чувството че всички пътища в родната София, се превърнаха в лунен пейзаж с елементи на разсъждение. Героят на малкото ми творения в блога - Пижо, също падна като ранена жертва от поредното пътно недоразумение. Колежката ми, която пое управлението му след мен,