Irina's Blog

Края на годината е времето, в което всеки има нуждата да седне, да преосмисли нещата, които са му се случили - и много често да си направи обещания за промени от януари. Всяко ново и различно нещо вътрешно си обещаваме (много често), че започва от утре, от 01-ви, от следващата седмица. Началото на годината винаги е изключително 'правилен' момент за споразумения със себе си, че ще започнем/завършим/продължим нещо важно за нас самите :-) Естествено - изобщо не е сигурно, че това наистина се случва. Като за период за равносметка - днес седнах и четох стари мои писания из интернет-пространството преди няколко години. Интересно е как човек може да види емоционалното и духовното си развитие с равносметката на нещо подобно. Но това малко отклонение. 2013г. за мен поне беше година на много промени. Във всяко едно отношение. Най-вече служебно. Като една работлива пчеличка години наред съм работила с фиксирано работно време, с фиксиран доход и (сравнително) уточнени разходи.

" Хороводец " скоро ще навърши заветната (и отговорна) възраст от 3 години. Сядам да пиша този пост и под еуфористичното въздействие на моя собствен рожден ден. Това беше първия рожден ден, в който искрено си признавам, че много се притесних от количеството хора, които побра залата на Екзарх Йосиф 60. И най-хубавото от всичко беше, че тези хора бяха събрани основно от една идея - да се позабавляваме заедно! Залата беше изпълнена с много обич, радост, (запотени стъкла) и усмивки :-) По принцип писанията ми са с доста ясно изразена конкретика за идеята им. В момента просто се чувствам щастлива. От това, което ми давате, от това, което виждам по лицата на всеки един. Защото народните танци не са само и единствено заучени движения. Те са единство, общност, любов, разбирателство и най-вече - приятелство! :-) А това е най-важното нещо, което намирам във всеки един от вас. Последната година предприех  много крайни и драстични промени в личния ми живот, за да гоня и пр

Има моменти от ежедневието, които ме провокират към преосмисляния на нещата, които се случват. В някаква степен и рождения ден е такъв - по-скоро към положително. Масово хората се депресират около тази дата. Не искат да празнуват, не искат да си казват възрастта, не искат да им се честити. Аз винаги съм била на логиката, че това е един прекрасен повод за празнуване, а колкото повече поводи за празнуване - толкова по-добре! :-) Едно от пожеланията, които много силно ме докоснаха, беше: "Честит рожден ден, Ирина. Бъди винаги така усмихната и позитивна. Бъди светлина." И не защото се считам за светлина, а защото се замислих за различната значимост на хората в нашия живот. Има хора - и хора. Има познати, с които говорим често, виждаме се често, но остават далечни за най-дълбоките кътчета на нашите души. Има приятели, които въпреки че считаме за близки, също държим на определена дистанция. И има единици хора, които така променят нашата душа и нашето ежедневие, че дори

Последните седмици съм се замислила за груповото поведение. За начина, по който се държи една личност в ситуация на някаква група по интереси.  И със сигурност мога да кажа, че за мен едно от най-големите предизвикателства, пред които можем да се изправяме, е вървенето срещу течението. Различността. Собствената позиция и мнение. И то не просто с идеята да го има, за да е различно - а обосновано, реалистично и искрено. Това да се противопоставиш на тълпата и групата и да отстояваш себе си. Въпреки последствията, въпреки знанието, че това много вероятно ще доведе до отхвърляне. Осъзнатият избор на нещо такова не е лесен. Защото крайният резултат винаги е такъв: групите не обичат различните. Групите имат една обща (и най-често насочвана от определен човек - лидер) психология. И за да бъдеш приет от групата - трябва да действаш като всички в нея. Или старата приказка: "Когато си в Рим - прави като римляните". Да не проявяваш или натрапваш позиция. Да не си прекален

Замислила съм тази публикация от много време. По най-различни причини: лични, неща, които съм наблюдавала у хората, поведение у хората, начин на мислене. И започвам с личния пример: преди 2 или 3 седмици ми написаха фиш за говорене по телефона, докато шофирам. И съвсем чистосърдечно (въпреки че хич не ми се плащаше) отидох и си платих глобата. На моето действие получих следните коментари: "Защо не каза това и това, за да се измъкнеш?!" "Защо не плати на полицая?" Защо не измисли някаква история как шефът ти иска да те уволни" и т.н. Всички действия по горецитираното по моята логика бяха лъжи. И то при положение, че аз самата съм била виновна. В закона ясно си е написано, че разговорите без hands free-устройство са забранени. И искрено си признавам, че докато ми пишеха фиша, в главата ми се въртеше мисълта, че много се надявам моето действие, да е все пак една мъничка мотивация и за тези полицаи да си вършат съвестно работата. Да глобят следващият път, к

Не е ново заключението, че книгите успяват да създадат по-силно въздействие от филмите. Дори и най-големите филмови постижения, често бледнеят пред книжния им оригинал. Като много активен фен на Стивън Кинг, нерядко съм съжалявала, че съм се хванала да гледам филмовата версия на някоя от книгите му. Просто защото оставам по-скоро разочарована - и някак като вгледана в бледо копие на оригинала.  Та защо изобщо се хванах да пиша настоящето излияние. Причината е в книгата на Алън Кар - "Не пуша вече" . Не с идеята да продавам книгата - личните ползи всеки един човек може да си ги намери за себе си. Последните няколко месеца много активни пушачи около мен, тотално захвърлиха цигарите, прочитайки тази книга. Всеки един от тях започваше да я чете с огромното съмнение, че това нещо изобщо ще носи някаква полза. И след последната страница дори самият той започваше да я 'продава' възможно най-активно на всичките си приятели и познати-пушачи. Нищо лошо в това - изключителн

Позволявам си да копирам идеята на статията, преведена  тук  по две основни причини: 1. Идеите, показани там са нещо изключително полезно и практично и независимо дали се приемат тезите, застъпени в нея, определено има какво да се вземе. 2. Преводът е доста немарлив /с риск да засегна преводача - все пак предполагам, че просто материалът не е редактиран след суровия превод/. Основната концепция е за това, че богатството не възниква с увеличаването на доходите - а с тяхното спестяване. Много типичен пример е как всеки човек с нарастване на заплатата му, просто увеличава потреблението си и запълва всички нови средства на 100%. Концепцията, която в много случаи дори и не е осъзната при подобни ситуации от много хора е, че всичко ще се промени някъде там в бъдещето. Неясно кога, неясно от каква мотивация. Самият Бодо Шафер разказва, че първият му наставник изисквал да спестява минимум 50% от доходите си, с което той абсолютно не бил съгласен. Бил абсолютно уверен, че за ежед

Правила. Голяма част от живота ни е свързана с правила, норми и морал, които следва да спазваме. Дали заради народопсихология, дали заради някакво криворазбрано бунтарство, дали просто за да приличаме на другите, нерядко ги заобикаляме или директно нарушаваме.  Не съм никакъв съдник - да уточня още в началото на излиянието ми. Просто толкова често пред очите ми е бил примера за действия, които са провокирани 'защото всички така правят'.  Колко тинейджъри са пропушили с идеята просто да са част от групата. Колко пъти пушачи са си изхвърляли фаса на улицата, защото виждат, че и други пушачи не се замислят особено за тези си действия. Колко често в планината след групичката около огъня, ще остане я хартия, я нещо друго.. Защото и останалите така правят. Преди години пътувах с метрото. Седнала съм на станция "Сердика" в посока Люлин и чакам влакът да тръгне (все още метрото стигаше само до там). Естествено хората от входа тичат да настигнат влакчето. В

Днес отново се замислих, че целият ни живот е едно непрестанно училище. Едно сблъскване със ситуации, хора (и улици), които ни водят до нещо ново и различно. Животът е една непрестанна промяна. И всяко стъпало - води до следващото, където човек може да поспре, да се огледа и да продължи нагоре. За хората с по-широк светоглед, стълбата дава безброй много възможности и посоки. За тези с по-тесен - просто посока на движението. Но всички са поели някаква дестинация.  Има моменти, в които трябва да спрем, да се огледаме - и понякога да се отърсим от това, което ни тежи. Да направим преоценка на живота си, на хората наоколо. И да вземем важни за нас решения. Въпреки самотата, която провокират, въпреки тъгата, въпреки болката, която всяко такова решение може да доведе. Защото най-важният човек на този Свят - това сме самите ние. И нашето собствено благополучие, трябва да е една от основните ни причини да продължаваме напред. Толерантността, вярата в другите, разбирателството - това са в

Нали съм едно такова отвлечено, много разсъждаващо същество.. Миналата година, докато ходех по огледи из квартала, запомних един блок.. На входа живущите бяха сложили цветя - залепени на прозореца. Лалета ако съм запомнила правилно. И надпис: "30 години в този дом". Колко малко като жест, а колко силно като впечатление. Сетих се за този блок онзи ден, докато карах по моста на Ляпчев към Младост. Тогава се загледах и във вечерното небе. Слънцето точно залязваше. Цял ден беше валял дъжд и сякаш беше измил света наоколо от прахта. Залезът обливаше в златисто-червено всичко наоколо, правейки дори бетонната джунгла на София да изглежда по-топло и приветливо. Тревата точно започваше да излъчва истинския си зелен цвят, провокиран от пролетта. И отново се замислих - колко често се спираме да се загледаме в красотата, която е наоколо, улисани, забързани в ежедневието си. Колко често запечатваме тези моменти вътре в самите нас - и те провокират дори само една малка щастлива ус

Забелязали ли сте какво се случва, когато на площад, на улицата, в залата, неочаквано заехтява красива мелодия? Независимо дали точно тази им харесва, хората спират, ослушват се. Понякога, в някои ситуации, ще ги видите дори да затварят очи и да се поклащат лекичко в унисон с диханието на музиката. Сякаш тази мелодия носи едно скрито послание. Без думи, без изразни средства - тя говори своя език. Език, който е много близък до нашите души, толкова близък с чистата емоция и усещане, че дори не можем да го опишем с думи, когато се опитваме. Всяка една мелодия, която успява да ни докосне, създава в нас чувството за нещо познато.. Понякога ни припомня изминали неща - красиви или тъжни. Понякога ни натъжава, понякога ни усмихва. Но тя не спира да говори. Говори своя едновременно универсален и непреведим език. Език на любовта, на страданието, на обичта, щастието, приятелството - и всичко това що е ценно, важно, дълбоко за нас самите.  Естествено - пристрастна съм по отношение на всич

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

Замислих се над темата по няколко причини. Oт опит знам колко често проблемите в общуването идват от това, че хората не са си разказали нещата докрай - дори и в корпоративните разговори, дори в ситуациите, в които става въпрос за работа. Това да спестиш част от информацията или да не предадеш нещата, които най-много касаят другите, е пълната предпоставка за проблем. Основно защото всеки човек има собствена визия за това как се случват нещата. И при недоизказани или спестени моменти рискът да се "запълни" картинката по някакъв собствен начин, става огромен. Това на корпоративно ниво, а какво става в една по-ежедневна или интимна комуникация? Когато хората пропускат да са напълно искрени, когато се затварят в себе си, когато очакват другият да ги разбере какво мислят, как действат и защо? И отговорът е - винаги всеки има собствена версия за нещата. Просто защото хората сме различни, половете дори като генетика сме предразположени да приемаме и предаваме нещата различно.

Скоро Катето публикува нещо много вярно във facebook на стената си: "Когато нещата се случват лесно - значи си на прав път". И това е толкова вярно. Всяка една промяна е промяна първо в самите нас. В узряването за идеята дори за новото начало, новия живот или изобщо различната пътека, по която да се тръгне. И чак след това е реалната промяна в ежедневието ни. Когато душата на човек е готова за нещо различно - то това да се случи е много по-възможно, отколкото ако не е. Най-редовно чувам от хората наоколо: "Не харесвам работата си", "Не харесвам шефа си", "Не обичам приятеля си" - и най-различни все в този стил неща, свързани с едни от най-важните от живота ни неща. Само че моята чуденка остава - какво в крайна сметка прави всеки един от нас, за да промени това, което не харесва? Да поеме по различната пътека, за която говоря. И отговорът е: почти нищо. В общия случай това са приказки на афекта, неща, които отминават след казването