За черешката на тортата..

Сякаш всяко нещо има нужда от един мъничък елемент, един мъничък детайл, за да го завърши. Черешката завършва шедьовъра на тортата. Придава й цялост. Както солта в супата. Както аксесоара към дрехата. Така и любовта към всичко останало.

Тя е това, което прави цветовете по-искрящи. Отношенията с хората - по-истински. Вярата - по-голяма. Доверието - по-важно. 

И отново ще се върна към нещо старо и позабравено, което ми се иска да не се губи изсред редовете. Обичайте се!

.....

Водата жаждата ми утолява,

а слънцето така блести,

че чувствата с живот дарява –

преражда моите мечти...

Гората тихо стене,

припявайки с гласа на любовта –

зора небето сгрява – ден е,

време да се възроди света...

В златно – синьо всичко се облива,

луната се сбогува с деня,

цветове и шарки природата заливат –

да прогонят от морните съня.

Лъчите през прозореца надзъртат,

сенките преборвайки с лекота

в стаята ми диво се завъртат –

и гонят ме от пухената мекота.

И всеки цвят ми носи радост

а всяка шарка – красота,

възраждайки и старото за младост,

а злото претворяват с доброта..

В отблясъците златни плувам

в море от слънчева вода

и птича песен аз дочувам

събуждайки от сън и любовта...
.....

"По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината"

Тази китайска поговорка не я споделям за първи (и последен път). Причината да я харесвам толкова много е, че отразява една много типична човешка черта (няма да казвам българска, че пак ще влезна в същите рамки). Говоря за мрънкането, вечното недоволство, неудовлетвореността. Сякаш целия свят, държавата (и най-вече Бойко Борисов ъфкорс) са виновни за всички злини и несправедливости в ежедневието ни. Заплатите били малки, пенсиите били малки, улиците били мръсни, дупките трошели колите.. Не че и тези неща са погрешни. Но доколко всеки човек е склонен да се замисли за собствения принос нещата да се случват по правилния начин? За това хората да са по-спокойни. Да общуват по-добре. Улиците да са по-чисти. Кучетата да са кастрирани - и така нататък. Примери от ежедневието ни безброй. Само че отговорът на въпроса: "Колко" е "Почти никой". Всички са вечно недоволни. Всички искат промяна, но и същите тези хора я очакват някъде отвън. Не я търсят отвътре, не я стимулират наоколо си. 

Нямам претенцията да мога да променя държавните институции - нито мога да свържа в една единна система държавната администрация, нито мога да увелича държавните заплати, нито мога да искам наказание за ширещата се корупция, лъжи и тн. Нямам нужния 'прожектор' за това. Не съм и толкова значима. Но мога да запаля моята свещ. Правила съм го - и ще продължавам да го правя.. Няма да забравя преди години - като малки (някои са чували историята) докато все още бях в Люлин. Събрали сме се детската компания пред блока. И при ширещата се мръсотия се организирахме да хванем паркинга. Да го изчистим, да изхвърлим месеци трупаните боклуци, събирани и от вятъра, разнасяни и от кофите.. Знаете ли какво помня от тогава? Че докато ние, хлапетата - на възраст между 7 и 12-13 години, тичахме между колите, събирахме с метли и лопати всички боклуци, на прозорците се бяха събрали тълпи да ни гледат. Денят беше събота или неделя - не помня точно, но хората почиваха. И се бяха заредили като на цирково представление: видиш ли.. Странни деца, правят някакви особени работи. Единственият човек, който слезе тогава да ни помогне, беше майка ми. Останалите "изгасиха телевизорите си" с хлопването на прозореца. И за тях интересната тема приключи. Поставихме кашони за боклука при всеки вход. И с детският ни разкрачен почерк написахме по 1 бележка над него, че там играят техните деца. И това е техният дом - да го пазят като такъв. Една от магазинерките наблизо ме привика: "Иринка, ти ли писа това?" "Ми.. Да". "Няма на кой друг да хрумне такова нещо". С лека насмешка пред детската наивност.

Знам ли - тази наивност още си я има. Знам, че нещата могат да се променят - и то към много по-добро. Знам, че самите ние имаме ключа за нещо такова. Защото той е в поддържаната градинка през фризьорския салон с красивите цветя, подравнената пръст и зелената трева. Той е в отворената асансьорна врата на непозната жена. Той е в усмивката към магазинерката рано сутрин. Понякога е и в милата дума, в разбирането и искреността. Всеки от нас има силата да запали нужната свещ. По-важното е дали би намерил сили в себе си, за да го направи.

Кръговрати II

Тематично ми е напоследък. Присетила съм се за това стихче. И естествено покрай него се сетих да седна да си поиграя на малко самоанализ в блога. Мартин сигурно би казал, че това е поредната странна форма на експресионизъм, която той не разбира - нищо чудно. Хора всякакви, идеи всякакви... Това да седна и да напиша нещо в блога, е моят начин да оформя и завърша някои мисли, които иначе биха останали като приказка без край. Много приличат на сънищата - онези смътни усещания, които ако не разкажем или не оформим като текст, просто се загубват със сутрешните емоции. А знае ли човек, понякога от тях може да се родят важни или красиви неща..

Мислех си за промените, за кръговратите, за хората, които идват и си отиват. Не само в прекия и прекалено жесток смисъл. По-скоро за хората, които преминават в живота ни. Нито ще съм първата, нито последната, която ще установи, че годините прекалено бързо и лесно се изнизват. Животът е едновременно и прекалено дълго, и страшно кратко пътешествие, в което съдбите се срещат - понякога за малко, понякога за повече време. Идват разни хора - и си отиват от него.

С годините се научих да поставям своите бариери за тях. Да се опитвам само да взема положителното, без да се привързвам прекалено, без да вкарвам емоции. Да ги оставям да идват, да останат за малко и да ги пусна сами да си отидат. Като оставят частичка от най-хубавото си. И да им дам от себе си каквото мога, каквото умея, каквото искат да получат. Щеше да е прекалено утопично ако тази формула се получаваше във всяка една ситуация. Просто не става. Понякога допускаш грешката да позволиш и за втори път на тези, които не заслужават да са по-близко, отколкото трябва. Или пък да вкараш повече емоция, отколкото трябва. Но това е като със ските - ставаш, падаш - и продължаваш. Не го казвам за първи път. Но и като важните мотиви в живота - не е толкова фатално да паднеш. По-фаталното е да не станеш или да се самообвиняваш за погрешната стъпка. Всеки греши. Ако имаше идеални хора или ситуации - нещата щяха да са прекалено утопични и перфектни. А всъщност - най-малко перфектно било нещо да е перфектно. Може би защото хората в търсенето му - са склонни да правят по-големи грешки. Няма идеален ред. Няма и как да има. Хората просто не сме създадени, за да сме перфектни. Както и медицината твърди - дори самото човешко тяло не е идеално разделено и не е с идеални пропорции. Само че ние самите - в търсене на идеалността, пропускаме това, което имаме. И се подценяваме. А е толкова лесно - да приемем тези около нас, да приемем самите себе си. И ако не харесваме нещо - да го подобрим и усъвършенстваме. Защото едно е сигурно - кръговратът не спира. Времето си тече. Няма как да чака точно нас. А понякога ни трябва много малко, за да оставим голяма следа. И да ни запомнят. Въпреки краткото време тук. Въпреки това, че всеки е една нищожна частичка от Големия Кръговрат. Въпреки всичко.

Хороводец - клуб за народни танци

На 18.09.2011г. клуб за народни танци "Хороводец" стартира нова група за начинаещи танцьори!

Ако искате да участвате във всеки празник, ако искате да се разтоварите от уморителното ежедневие, ако искате да поспортувате - това е правилното място. Заповядайте с нас в залата на "StreetSalseros".

Място: гр.София, бул.Екзарх Йосиф 60, зала "StreetSalseros".

Часове: всяка неделя от 18:00ч. (продължителност 01:30ч.).

А ако сте по-напреднали - спокойно може да се включите и в другата ни група, която има занаятия всеки понеделник от 19:00ч. и всеки петък от 21:00ч.

Очакваме Ви!

E-mail: irina@horovodets.com

Страница във Facebook: http://www.facebook.com/Horovodets 
Сайт: www.horovodets.com

"Богатите също плачат"

Понякога се чудя как може да помня такива дивотии (въпреки цялата си разсеяност): кой какво казал, кой къде отишъл..

Та на темата: причината да седна да пиша, вместо да отида и да си легна на меко и удобно е, че пак ми се въртят няколко такива цитата на познати в главата, които много ми се ще да подредя в една обща идея.

Цитатите са нещо от сорта (не парадирам за точност, както обикновено не съм по конкретната фактология):

- Когато правиш добро, когато си добър човек - ти се случват хубави работи. И лошото, което сториш - ти се връща;

- Манекенките също ходят до тоалетната;

- Няма такова нещо като "добър" или "лош" човек;

Тъй.. Привидно несвързаните и хаотични мисли, които съм събрала, имат една обща идея. Иска ми се да поразсъждавам малко над това що е то 'добър човек' и има ли почва у нас. Още един PopUp ми изскочи като цитат от вчера: "Старая се да съм добър човек". Явно това дали сме добри, лоши или.. Нещо по средата има голямо значение за хората. Само че това понятие "добър човек" прекалено много варира.. Зависи от социалната ни среда, опита, хората, с които комуникираме, конкретното ни емоционално състояние. Може примерно това, че съм точна, не закъснявам, обичам коректността - за едни да е най-ценното ми качество и те съответно да ме определят като положителен човек. За други, които 'трептят' на коренно различна честота, да е едва ли не някаква форма на тормоз..

Може честността ми за едни да е основната причина да комуникират с мен. За други да е основанието да не искат да говорим никога.

Няма точни рецепти и ясни правила. То и ако имаше - щеше да е прекалено лесно :-)

Но знам едно: не искам да получавам като отношение, неща, които аз самата не бих направила. Иска ми се хората да дават възможно най-положителното от тях самите - за околните. Да се усмихват по-често първи, а не да чакат усмивката от другата страна, защото може тя никога да не дойде така. Както не един път съм писала: много по-вероятно е с положително отношение - да получиш същото в замяна. Е, винаги ги има изключенията - за някои това може да е лицемерно, надуто, прекалено превзето или .. Кой знае. Хора всякакви. Затова и светът е шарен. Пък.. Дори и на 'добрите' (тук е мястото за свободни импровизации по определението) хора им се случват понякога кофти неща. Не защото животът не е хубав. А просто защото е живот. И трябва да го изживеем възможно по най-добрия начин за нас самите :-) "To make each day counts".

Малко разсъждения за... толерантността

Мисля, че е излишно да обяснявам надълго и нашироко що е то 'толерантност' и има ли тя почва у нас. Замислих се колко много варира границата на това какво възприема, приема и е склонен да допусне всеки един различен човек. И това е абсолютно нормално - опита, средата, възпитанието, общуването много варират за отделните индивиди.

Но и се замислих за още нещо - доколко сме склонни да отричаме това, което всъщност не се вписва в нашата логика, в тези рамки и граници, които считаме за правилни. Хората сме много склонни директно да отречем противоположното - или дори различното като поведение. Много рядко се случва някой да се опита да повдигне завесата и да потърси мотивацията, причините, довели до дадено действие или събитие. А всъщност това не отнема кой знае колко голямо усилие. Много по-лесно е да се каже едно простичко "Не", което да спести много време и усилия. Обаче това, което може да пропусне човек понякога си заслужава повече. Опознаването, разбирането на хората, вникването в тяхната мотивация може да даде много. Най-малкото нещо ново и различно. Нещо, което самите ние малко трудно ще достигнем без поне някой жокер отстрани. 

И за още една страна на толерантността, която по различни поводи вероятно почти всеки един от нас е изпитвал... Хората сформират групи. Различни варианти на социални общности, които се обединяват под нещо общо. Замисляли ли сте се колко често индивидуалните характери, различаващи се от общата маса, са отричани и отхвърляни от общата група? Няма значение дали тази индивидуалност носи в себе си положителни или отрицателни черти - тя просто е различна. В психологията много е писано за поведението на групата, няма да навлизам в подробности, нито съм специалист, нито това ми е идеята или целта :-) По-скоро си мислех колко мъничко реално е необходимо, за да може да се приеме дори един тотално различен човек.

Наскоро Ани ми каза, че около мен имало (почти цитирам) и някои много странни субекти. Ами.. С времето се убедих, че всеки един човек може да ти даде нещичко. Нещо, което да те направи по-добър. Възможно е и ти да можеш да дадеш нещичко на другия. Знае ли човек? ;-) Най-хубавото е, когато с времето човек се научава да приема и другата страна на нещата. Да търси различната гледна точка. Да проявява разбиране и толерантност. Едно от най-големите богатства е това да общуваш. Да опознаваш и другите. Да ги разбираш и приемаш. Eстествено всичко има своите граници. Балансът също е важен и още по-труден за постигане. Но пък крайният резултат си заслужава :-)

Да изпуснеш шанс - или да направиш грешка?

Най-добрият избор при правенето на грешки е.. Просто да не ги правим :-) Естествено, най-разумното и правилно нещо е да се поучаваме от чуждите такива. Да внимаваме какви избори правим - и дали околните вече не са се опарили от същото това нещо. Да но хората имаме странния навик да не приемаме огъня като истински до момента, в който не ни е опарил. Или поне да не възприемаме горещината по същият този начин. Нормално - виждаме го през чужди очи или слушаме чужди разкази за това колко е опасен. И все пак.. Понякога може би по-добрият избор е да усетим болката сами. Защото този негативен опит се запечатва много по-силно в съзнанието ни, отколкото всяка една мъдра и поучителна приказка. Не, не иде реч за това да се скача от проблем на проблем с идеята да ни заболи колкото може повече. Иде реч за точно обратното - страха от това сам да пробваш и сам да опиташ. 

Или накратко казано - иде реч за пропилените шансове. За изпуснатите моменти в чуденката: "Това дали е правилно или не е?" За самовнушението как не можем или не искаме. Или как този риск е прекалено голям за самите нас. Не съм човек, който обича да рискува по принцип. И все пак - най-хубавите неща в живота ми са ми се случили, просто защото съм позволила. На самата себе си. Да усетя, да опитам, да почувствам. Всеки един от нас носи по нещо уникално. Имаме невероятни заложби и възможности. Но от страх да опитаме много често не им позволяваме изобщо да се покажат на повърхността. И само губим от това. Пример съвсем напосоки: "Той никога не би ми обърнал внимание, затова няма да опитам да говоря с него.." Ако опиташ - възможностите са 2: да те отрежат, или да не те отрежат :-D Ако не опиташ - опцията, която остава е само една. Да не получиш нищо. Да, рискът да загубиш не е приятно нещо. Даже, може би, да се научиш да падаш още от самото начало не е никак лошо нещо (нали в ските първо на това ни учат). Защото така провалите не се възприемат толкова дълбоко и проблемно. Пък и донякъде човек се е научил как точно да пада, така че да се нарани най-малко. Наскоро улучих някакъв филм, в който разсъждаваха над въпроса, че няма правилно и грешно. Няма добро и лошо - всяка една монета има две страни и всяко едно нещо може да бъде, както хубаво - така и лошо. Всичко е въпрос на нагласа и гледна точка. От нас зависи коя страна ще изберем на финала. И колко лесно ще се откажем от това да опитаме. И да сгрешим понякога :-) Защото на финала това, което остава са спомените. И разочарованията от пропилените шансове.