Пропускане към основното съдържание

Танцът - чудодейния лек срещу лоши помисли



На тези, които им се е случвало да попадат по-често в някоя от залите на школата, от време на време са ме чували да казвам, че съвсем несъзнателно избират нещо много вълшебно, с което ще повлияят трайно на себе си, тялото си, емоциите си и душата си. И преди съм споменавала, че за мен танцът (и по-специално българският народен танц) са като магичен конец, който съшива разпиленото триединство на тялото, емоциите и душата ни. Разпилено, защото съвременното ни общество последните години изключително силно се е фокусирало само в една част от личните ни умения - анализирането и разсъждаването. Което далеч не помага за редуциране на стреса и напрежението, а даже напротив. Като човешки същества можем да функционираме хармонично, когато нещата са в баланс. А в действителност ежедневието е такова, че науките, които изучаваме, задачите, които решаваме, през по-голямата част на деня ни ни бута в посока на това да използваме само лявата половина на нашия мозък. И вместо да намалят нивото на стреса, който генерираме в себе си, по-скоро го задълбочават. Бихте чули често Мадлен Алгафари да нарича съвременния човек "хомо невротикус нормалис".

А къде останаха рисуването? Танцуването? Пеенето? За тези така екзотични неща все няма време. Или не сме достатъчно "добри", за да ги започнем. Или пък прекалено стари. През годините (и в училище) е създадено едно дълбоко вкоренено убеждение, че движението и изкуството са излишни неща, които само дозапълват дипломата или бележника с маловажни оценки. Докато успоредно тялото ни крещи отвътре, че това е нещо естествено за него. И не е справедливо да се лишаваме от нещо, което е наше право. Ако се замислите - децата започват да танцуват много преди изобщо да се научат да пишат или четат. Колко от нас са успокоявали плачещо дете, само защото сме запяли някоя песен? И колко са се поклащали в ритъма на музиката много преди да разберат кое е "правилно" за танцуването. Това е толкова дълбоко закодирано в нас самите, че е част от нашата най-първична природа. Която през годините всъщност зариваме под доста излишна фактологична информация. И губим една много важна част от себе си. За щастие - не перманентно. Но на зряла възраст е далеч по-трудно да успеем да изровим това, което години наред сме държали латентно.



С отминаването на детската възраст - и под активното съдействие на образователната ни система, децата постепенно губят творческата си страна. Тъжната част от тази история е, че те се раждат с нея, а ние като общество поработваме активно през годините, за да ги накараме да се фокусират в грешките и в неуменията си. Да правят неща, не защото обичат самото правене, а защото накрая ще получат оценка или награда. И от творци - те постепенно се превръщат в анализатори, демонизиращи грешката и търсещи я във всичко около себе си.

Вероятно някой би казал, че горното е преувеличение. Възможно е и за някои хора да е. Но истината е, че когато на по-зряла възраст същите тези пораснали деца решат да обърнат внимание на себе си, тялото си и това, което биха искали да научат или развият дори в по-старша възраст, те почти винаги вътрешно са изяждани от притесненията, че са неспособни. "Ами ако се изложа?" "Ами ако не се справя?" "Ами ако сега всички видят, че не мога да танцувам?" "Ама аз съм дърво..". Това са извадки от разговори със стотици хора, които съм водила при включването им в някоя от начинаещите групи. И първата ми стъпка винаги е да им дам малко увереност. За да ги накарам да почувстват вътрешно това, че стига да пожелаят - могат. И да направят първата така важна стъпка към нещо много красиво и изключително.

И тук започва едно истинско вълшебно пътешествие. Ако те си го позволят. Танцът първо е едно изцяло ново умение, което е нужно да усвоим. И то умение, в което започваме да използваме като инструмент собственото си тяло. Често същото това тяло не се е движило много дълго време, да не говорим за сътворяване на някакви творчески образи с помощта на музиката. И ако му позволим - с времето то започва да се променя. Започва да става по-гъвкаво, започва да става по-ритмично. Започва да придобива усещане за баланс, за стабилност. Движенията стават по-пъргави и грациозни. Стойката се изправя, дробовете се разширяват, а понякога губим активно и килограми. Но това са само нещата, свързани с физическото ни "Аз". Голяма част от хората установяват, че танцът им дава един вълшебен лек за почти всяка емоционална болка. Е, няма такова универсално хапче, което да лекува всичко, но след един зареждащ урок по танци светът сякаш става по-добър. Както и ние самите. Ставаме по-балансирани емоционално, по-съсредоточени, по-оптимистични във възгледите си. С времето сякаш гневът се стопява. Изобщо не е случайна приказката "Който пее - зло не мисли". Интуитивната коренна вяра на народа ни отдавна е разбрала, че изкуството е един от най-красивите начини да претворяваме себе си и да се "изчистваме" по здравословен начин от негативните емоции. 

И най-накрая - духа. Това мистично нещо, което голяма част от хората приемат, че е част от религиозната вяра. А всъщност е нашата заедност, нашата обща свързаност. И да - "вярата", но с много по-дълбок и проникващ смисъл. Нашето несъзнавано започва да усеща свързаност с цялата тази група от хора, заловени ръка за ръка и изпитващи едни и същи прекрасни емоции. А ако влезем и достатъчно надълбоко - да усетим и това нещо, което напоследък всички наричат "корен". Няма нищо мистично в това. А просто друго ниво на съзнаване и приемане на останалия свят. Както и себе си. Музиката и танцът са два канала, които много силно повлияват именно на тази наша дясна половина. И на това несъзнавано, което сме забравили, че е част от нас. Където се намират интуицията, емпатията, толерантността, свързаността, заедността.. И все такива прекрасни неща, които ни изграждат като Човеци.

Единственото нещо, което (аз поне) бих Ви препоръчала при избирането на занимание с изкуства или школа по танци, е изключително внимателно да подбирате мястото. Да подбирате хората. Да преценявате този, който ще застане пред Вас. И то не толкова по това какви физически умения е придобил - това са сред нещата, които стига човек да има мотивация, винаги може да наУчи. А какво е направил със себе си. Дали продължава да се развива. Дали процесът на обучение на хората е осъзнат и преценен. Или е просто едно автоматично водене на час - с програма от хорца, екзерсис и цел на обучението. Или съвсем простичко казано - да се опитате да видите какви са ценностите на това място. Те много често са отражение на личността на този, който застава отпред. Просто защото ние и несъзнавано ги проектираме навън. Тук е и рискът в подбора. Винаги има шанс средата вместо градивна - да е деградивна. Вместо толерантна - да е подбрала конкурентната си версия. Вместо да развива всички, да избира най-добрите. Не че този тип среда също не би дал. Но в крайна сметка би било прекрасно, ако се заобиколим по-скоро от позитивни и градивни емоции, отколкото от неща, които да ни притесняват или нараняват. Иначе няма да усетим пълната мощ на този чудодеен лек - танцуването.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо