Съвременниците на хорото - или загубените в превода

Използвам днешния специален ден (Богоявление), за да напиша този материал, който замислям от доста време, но все не ми е оставал свободен капацитет или ресурс да стигна до него. Последните седмици се вихри поредния скандал или проблем, свързан със съвременната версия на хорото. Няма да навлизам в дълбочините за причините и поводите хорото пред Народния театър да не е вече желано, само ще го използвам като повод за изразяване на позиция. Позиция, която касае по-дълбоките корени и по-важните задачи, която всеки един от нас има като лична мисия.

Дълбокото ми вярване е, че съвременната версия на хорото изключително много се е променила в сравнение с функцията, която е имало преди 1 или 2 века. Ежедневието ни, традициите ни, фолклора - като цяло, са съвсем различни от това, което някога се е случвало на село. И това е съвсем нормално. Животът се променя, обществото расте и се развива. Животът вече не е съсредоточен в селската, а в градската среда. Функционираме в пазарна икономика, която налага съвсем различни правила. Обичаите и обредите ни са в някаква степен просто проформа, която няма нищо общо с тези, които са се случвали преди 100, 200 или повече години. Хората имат ежедневие, което е свързано основно с психическо натоварване, стрес и често работят професии, които изискват стоене пред компютъра за поне няколко часа на ден.

И някак там, след тъмните години на Прехода, хорото, ансамблите и школите по танци - изведнъж отново изгряха на сцената. И не само се появиха наново - а заживяха един съсвем нов и различен живот. Българинът масово започна да танцува. Делейки се на цветове, нива, школи и умения. Което само по себе си е повече от чудесно. Но създава много дълбоки нива на проблеми, които следва да се обмислят, формализират и планират от тези, които поемат отговорността да застанат отпред - и да помогнат на обществото да се научи да танцува. Появиха се течения - някои, които силно залагат на стилизацията на танца и балетните способности. Които държат на чистотата на движенията и добрата механика на танца. Други - заложиха на изворния фолклор. И се фокусираха в това да запазят тази извадка от миналото ни, до която имат достъп чрез теренните проучвания и разговори с все още живите хора по тези места.

За мен обаче истината е някъде по средата. Това поражда поредните разединения и разделения - в нещо, чиято функция е точно обратната. Да събира, да обединява. Дори символът на хорото е толкова близък до взаимозависимостта между хората с неговия кръг. Хората обменят изключително силно положителната енергия помежду си, когато се хващат ръка за ръка. И деленето няма място там. Ситуацията обаче толкова силно прилича на това, за което говори Марко Семов в неговата Народопсихология на българина - ние винаги имаме нуждата и потребността да сме по-добри от другите. Но все се делим вътрешно - сякаш Нане е по-добър от Вуте. Да знаем повече или да можем повече. Независимо дали знанието ни ще е за хлопката с десния крак, версията на хорото, или цвета на тениската на школата. В това разединение - забравяме фундаменталната причина хорото да съществува. Общността, обединението, забавлението заедно. Изключвам строго специфичните му функции, свързани с определени обичаи или обреди. 

Истината за мен е една - всички ние сме на пътя, в който се учим и се развиваме. И когато застанем пред хората, поемаме една огромна отговорност. Не само за това да им предадем една чиста механика на движенията. А това да създадем и предадем на групата вярвания, ценности и много по-дълбоки умения от това да научат едно Право хоро или Гинка. И всеки един от нас - ако е повярвал до такава степен в себе си, че да вярва, че няма какво повече да СЕ научи или да СЕ развие - значи е стигнал до степен, в която уменията и знанията, които предава - ще са изкривени от неговото его. 

От години наблюдавам школите. И цялото това разделение, сравнение, дори и подигравка на едните към другите - много ме натъжава. Последните години, когато съм поела отговорността да застана отпред - се старая това, което предавам като умения и знания, непрекъснато да се развива. И заради това ако сбъркам - винаги се извинявам. Ако не зная нещо - винаги си го признавам. Не съм професионалист - в някаква степен дори и започнах да не харесвам тази дума. Звучи ми някак финално. Като да си стигнал до някакво висше ниво на познания или умения. А това далеч не е така. Дори да си изучил до върховна степен механиката на шопския регион - със сигурност имаш какво да научиш за това как да си авторитет пред хората. Дори да си изучил абсолютно всичко за българската традиционна сватба в Добруджанския регион - със сигурност можеш да помислиш за това как да съдействаш на самата общност да се развива. Винаги има какво повече да направиш или кажеш. Да научиш, прочетеш, или развиеш.

Защото хорото също се променя и се развива. Променяло се е и преди 500, и преди 200 години. Променя се и сега. Мегданът вече не е това, което е бил. Съвременната му версия е съвсем различна - Хоротеката, площада пред Народния театър. И това налага нови правила и изисквания, както и модифицира и това, което се танцува. Абсолютно всичко тече. И абсолютно всичко се променя. И ако самите ние не приемем това - рискуваме да останем някъде там, загубени в превода. Или фокусирани в точно определена извадка на обществото ни - независимо дали тя е преди 100 години, или сега. В дебелите книги пише - някога мъжете са били тези, които са имали правото да импровизират, да измислят нови движения. Жените са били тези, които е трябвало да пазят традициите. Днес правилата са различни. Чудесно е да познаваме корените. Но ако отричаме и новите тенденции - рискуваме да останем напълно извън контекста. Да сме неприспособими. А всъщност - дори и хорото се е променяло. Реално религията буквално й се е наложила да се адаптира към обредите, обичаите и правилата, които то самото е налагало някога. Защото емоциите, зарядът, които хорото генерират, не са нещо, което може да се контролира и канализира в точно определена посока. Единственото, което можем да направим, като хора, участващи в процеса - е да ги разбираме. И да помагаме.

Не да се сочим взаимно с пръст - и да търсим кой къде е сбъркал. А да растем и ние самите - като помагаме и на другите да се учат, докато и ние правим това. Да се градят човеци, които вярват в себе си. Които не се мерят по цвят, знания и умения. А си помагат и съдействат. Които искат и обичат да танцуват ръка за ръка. И за тях няма значение дали хлопката е с десния или левия крак. А има значение да са го направили. ЗАЕДНО. Иначе ще останем там. Загубени в превода - или в някоя от конкретиките на нещата. Ще забравим фундаменталното. И ще го принизим - до чистата механика. В края на деня има значение това, което човекът е взел като усещане, когато е хванал ръката на приятелите си. И това, което го е научил този отпред. Изборът е на всеки един.