Пропускане към основното съдържание

Хубавите неща се случват и на хубави хора



Скоро Катето публикува нещо много вярно във facebook на стената си: "Когато нещата се случват лесно - значи си на прав път". И това е толкова вярно. Всяка една промяна е промяна първо в самите нас. В узряването за идеята дори за новото начало, новия живот или изобщо различната пътека, по която да се тръгне. И чак след това е реалната промяна в ежедневието ни. Когато душата на човек е готова за нещо различно - то това да се случи е много по-възможно, отколкото ако не е.

Най-редовно чувам от хората наоколо: "Не харесвам работата си", "Не харесвам шефа си", "Не обичам приятеля си" - и най-различни все в този стил неща, свързани с едни от най-важните от живота ни неща. Само че моята чуденка остава - какво в крайна сметка прави всеки един от нас, за да промени това, което не харесва? Да поеме по различната пътека, за която говоря.

И отговорът е: почти нищо. В общия случай това са приказки на афекта, неща, които отминават след казването - и въпреки вътрешната несигурност и нежелание историята да продължава в същия дух, реално на финала нещата не се променят изобщо. Този модел е доста разглеждан от психологията - примерно в един от по-тежките случаи, когато в двойката има и семейно насилие. Не са малко случаите, в които жената остава затворена в тези взаимоотношения или цял живот, или прекалено дълго, тъй като се страхува да се откъсне от вече предначертаните рамки и да започне живота си сама.

И отново ще се върна на една от много любимите ми теми. Че всяка една промяна - дори глобалната, започва от самите нас. Хубавите неща не могат да се случат без да са потърсени или очаквани. Почти нищо в този живот не пада даром. Трябва малко да поработим - върху себе си, върху отношенията си с другите, върху собственото си развитие, нагласа и очаквания. За да можем да позволим да ни се случат най-прекрасните неща. 

Тук може би идва отговорът: "Това е типично мислене за един стрелец. Розови очила - ала бала. Никога нищо лошо не ти се е случвало, животът е песен, лесно ти е.." И така нататък. Само че никой никога не трябва да забравя, че в собствените ни очи кръстът на другите и неговите успехи, винаги изглеждат много по-различни, отколкото са в действителност. А реалността е, че всеки носи своите собствени болки, своите проблеми, своите притеснения, страхове и очаквания. Всеки има своите нужди, своите провали. Но на финалът едно от най-важните неща, които никога не трябва да забравяме - е да продължаваме да бъдем себе си. Да отстояваме всички добри и положителни ценности. Самите ние да творим и създаваме нещо красиво около себе си. Защото то ще ни се върне и отвън. Забелязвали ли сте примерно каква е разликата в реакцията на хората, когато ги погледнеш - и им се усмихнеш в отговор на "Здравей, как си?" С малки изключения - отговорът също е усмивка. По същия начин малките хубави неща, които създаваме в нашия собствен живот - се връщат с времето. Това все пак не значи, че трябва да забравяме и реалността наоколо. Дупките по улиците, тромавата администрация, джебчиите, проблемите с престъпността като цяло, ниските доходи.. Това все пак е нашата реалност - и ние живеем в нея. Но моят розовоочилат стрелец вярва, че когато всеки един от нас посее частичка оптимизъм и положителност наоколо - тя с времето израства в нещо много прекрасно.

Така че - вярвайте, творете, посявайте своята частичка оптимизъм. И нали знаете: "По-добре да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината". :-)

Коментари

Unknown каза…
Ех, Иринче, много ме кефиш 'къв позитивен човек си :)

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо