Пропускане към основното съдържание

"По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината"


Тази китайска поговорка не я споделям за първи (и последен път). Причината да я харесвам толкова много е, че отразява една много типична човешка черта (няма да казвам българска, че пак ще влезна в същите рамки). Говоря за мрънкането, вечното недоволство, неудовлетвореността. Сякаш целия свят, държавата (и най-вече Бойко Борисов ъфкорс) са виновни за всички злини и несправедливости в ежедневието ни. Заплатите били малки, пенсиите били малки, улиците били мръсни, дупките трошели колите.. Не че и тези неща са погрешни. Но доколко всеки човек е склонен да се замисли за собствения принос нещата да се случват по правилния начин? За това хората да са по-спокойни. Да общуват по-добре. Улиците да са по-чисти. Кучетата да са кастрирани - и така нататък. Примери от ежедневието ни безброй. Само че отговорът на въпроса: "Колко" е "Почти никой". Всички са вечно недоволни. Всички искат промяна, но и същите тези хора я очакват някъде отвън. Не я търсят отвътре, не я стимулират наоколо си. 

Нямам претенцията да мога да променя държавните институции - нито мога да свържа в една единна система държавната администрация, нито мога да увелича държавните заплати, нито мога да искам наказание за ширещата се корупция, лъжи и тн. Нямам нужния 'прожектор' за това. Не съм и толкова значима. Но мога да запаля моята свещ. Правила съм го - и ще продължавам да го правя.. Няма да забравя преди години - като малки (някои са чували историята) докато все още бях в Люлин. Събрали сме се детската компания пред блока. И при ширещата се мръсотия се организирахме да хванем паркинга. Да го изчистим, да изхвърлим месеци трупаните боклуци, събирани и от вятъра, разнасяни и от кофите.. Знаете ли какво помня от тогава? Че докато ние, хлапетата - на възраст между 7 и 12-13 години, тичахме между колите, събирахме с метли и лопати всички боклуци, на прозорците се бяха събрали тълпи да ни гледат. Денят беше събота или неделя - не помня точно, но хората почиваха. И се бяха заредили като на цирково представление: видиш ли.. Странни деца, правят някакви особени работи. Единственият човек, който слезе тогава да ни помогне, беше майка ми. Останалите "изгасиха телевизорите си" с хлопването на прозореца. И за тях интересната тема приключи. Поставихме кашони за боклука при всеки вход. И с детският ни разкрачен почерк написахме по 1 бележка над него, че там играят техните деца. И това е техният дом - да го пазят като такъв. Една от магазинерките наблизо ме привика: "Иринка, ти ли писа това?" "Ми.. Да". "Няма на кой друг да хрумне такова нещо". С лека насмешка пред детската наивност.

Знам ли - тази наивност още си я има. Знам, че нещата могат да се променят - и то към много по-добро. Знам, че самите ние имаме ключа за нещо такова. Защото той е в поддържаната градинка през фризьорския салон с красивите цветя, подравнената пръст и зелената трева. Той е в отворената асансьорна врата на непозната жена. Той е в усмивката към магазинерката рано сутрин. Понякога е и в милата дума, в разбирането и искреността. Всеки от нас има силата да запали нужната свещ. По-важното е дали би намерил сили в себе си, за да го направи.

Коментари

Iakr Tour каза…
тази тема много по-сериозно да се обсъжда, нямането на иницитивност, особено при младите е много показателно напоследък, младите са апатични бездействащи, незнаят какво да правят със себе си
Анонимен каза…
Иринка, пали своите свещички всеки ден, миличка, живей в светлинката им, така цялата ще засветиш, и ще помогнеш тъмнината да отстъпи... Бъди здрава и щастлива.
Пишеш много добре и те поздравявам. Имаш своя гледна точка за нещата, които се случват в живота и държавата около теб, което е много хубаво. Блога ти е страхотен. Наистина сложихме кофи на всякъде пред блока и пред къщите си, но така и не се научихме да изхвърляме боклука си там , а не от прозореца. За това разделно събиране мисля, е има още доста какъв да се желае в нашата страна тъй като стандарта ни е съвсем друг.Не знам защо при младите липсва тази амбициозност за нещо повече да направят и да изградят сами, а не да подражават на някой друг или само да седят и да се оплакват, като че това ни е някаква запазена марка за жалост.

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо