Замислих се над темата по няколко причини. Oт опит знам колко често проблемите в общуването идват от това, че хората не са си разказали нещата докрай - дори и в корпоративните разговори, дори в ситуациите, в които става въпрос за работа. Това да спестиш част от информацията или да не предадеш нещата, които най-много касаят другите, е пълната предпоставка за проблем. Основно защото всеки човек има собствена визия за това как се случват нещата. И при недоизказани или спестени моменти рискът да се "запълни" картинката по някакъв собствен начин, става огромен.
Това на корпоративно ниво, а какво става в една по-ежедневна или интимна комуникация? Когато хората пропускат да са напълно искрени, когато се затварят в себе си, когато очакват другият да ги разбере какво мислят, как действат и защо? И отговорът е - винаги всеки има собствена версия за нещата. Просто защото хората сме различни, половете дори като генетика сме предразположени да приемаме и предаваме нещата различно. Нормално е всеки да погледне различната ситуация през собствената си призма на опит, възраст, настроение и ситуации. Само че тук чуденката остава - кой от комуникиращите следва да се погрижи за това да няма такива вербално/невербални дупки? И отговорът остава - този, който иска да бъде чут. Естествено е прекалено сложно във всеки един момент или всяка една ситуация да се обмисля: "Той/тя/те/фирмата как точно ще приеме това и това и онова". Всичко отново опира до баланс, среда и намиране на точния начин, точния опит и точния израз.
И от моята си призма: Обичам да благодаря. Обичам да казвам, че някой ме радва. Обичам да изразявам всички тези положителни емоции, които масово се счита, че са нещо нормално и не е необходимо да се изказват. И малко самохвално, но в предходните ми работи съм била една от малкото, които са получавали положителна обратна връзка от клиенти - писмено, устно. И съм им искрено благодарна за това, защото със сигурност така се е увеличила мотивацията ми да върша нещата още по-ефективно и ползотворно. Защото знам колко е важно да се оценяват усилията на другите. Знам колко удоволствие, удовлетворение и радост носи едно благодарствено писмо. Усилията в това да кажеш нещата понякога са нищожни. А резултатът може да е огромен. Затова и изрази като: "Благодаря ти", "Липсваш ми" и "Обичам те" са толкова безценни. Защото понякога не е достатъчно да са скрити в усмивката към продавачката в магазина, погледа към любимия човек или целувката към детето рано сутрин. Улисани в ежедневието ни, понякога забравяме да кажем точно на най-близките ни какво мислим, как се чувстваме или с какво ни радват. А в емоционално отношение това са най-безценните моменти и най-важните неща в общуването.
И ще използвам случая отново да благодаря. На Бистра - за годините приятелство и разбиране, доверие, споделяне, идеи, насоки. За това, че в нейно лице открих наистина една сродна душа, което въпреки обстоятелствата, въпреки времето - не се променя. За това, че ми даде стимула да започна Хороводец като една идея, която с годините от мечта - се превърна в нещо истинско и прекрасно. На Иринка - за откриването, за вярата, за искреността, за доверието, за това, че стана част от моя живот по един много положителен начин и със сигурност го промени към положително. На всички Хороводци, които ден след ден, час след час продължават да ме зареждат с огромно количество положителна енергия. Всяка една усмивка, която съм дала на вас - се е връщала многократно. Как да не вярва човек в хубавите неща в живота така? :)
Благодаря и на всички вас, които сте били част от моя живот в даден етап от него - и сте ми помогнали да бъда с една идейка по-положителна и по-добра. Знам, че в голяма степен продължавам да бъда идеалист. И да вярвам. Да нося своите розови очила. Но с годините продължавам да се убеждавам, че това е единственият начин, по който човек може да бъде щастлив във всеки един от момент от извървяването на собствения си Път. Няма перфектен живот, няма идеално съществуване. Въпреки че не всеки го изразява - всички носим своите кръстове и болки. Важно е обаче как излизаме от ситуацията и продължаваме напред. А аз продължавам да вярвам, че с положителната нагласа, животът на всеки става малко по-лек. И красив. Защото всеки един от нас е заобиколен от много и красиви неща. Понякога е нужно само малко, за да ги открием. И да повярваме, че в нашите ръце е да променяме нещата към по-добро и положително. Просто трябва да го направим. Да кажем своето "Благодаря", своето "Обичам те" и своето "Липсваш ми". Сигурна съм, че ще улучите момента, в който човекът насреща да има нужда точно от това. Точно в този момент. И точно от вас.
Коментари