Пропускане към основното съдържание

Осмеляваш ли се... На различност?



Последните седмици съм се замислила за груповото поведение. За начина, по който се държи една личност в ситуация на някаква група по интереси. 

И със сигурност мога да кажа, че за мен едно от най-големите предизвикателства, пред които можем да се изправяме, е вървенето срещу течението. Различността. Собствената позиция и мнение. И то не просто с идеята да го има, за да е различно - а обосновано, реалистично и искрено. Това да се противопоставиш на тълпата и групата и да отстояваш себе си. Въпреки последствията, въпреки знанието, че това много вероятно ще доведе до отхвърляне.

Осъзнатият избор на нещо такова не е лесен. Защото крайният резултат винаги е такъв: групите не обичат различните. Групите имат една обща (и най-често насочвана от определен човек - лидер) психология. И за да бъдеш приет от групата - трябва да действаш като всички в нея. Или старата приказка: "Когато си в Рим - прави като римляните". Да не проявяваш или натрапваш позиция. Да не си прекалено различен. Да не си прекалено шарен - ако тълпата е сива. И най-вече да не противоречиш на лидера. Защото всичко това е абсолютна предпоставка за отхвърляне. 

В дебелите книги по психология пише, че един от най-лесните (и първобитни) начини за сближаване на една такава група са клюките. Това е нещо, което сплотява - т.е. открива се една обща "жертва" (или жертви) и тя става прицел на негативното отношение от страна на групата или обсъждащите като цяло. На изцяло елементарно ниво това е усещането за "ние" и "те"/"той", което създава една илюзорна и много първична близост и доверие между тях. Тъй като предразположеността за подобно поведение почти сигурно говори, че всеки член на групата може да бъде поставен в ролята на жертва. Особено ако с нещо е различен (или по-слаб) от останалите. 

Естествено изборът дали човек да бъде жертва или аутсайдер по свой избор, винаги е на дневен план. Понякога една личност може да направи абсолютно осъзнат избор, че дадена група би могла да влия е по-скоро негативно върху развитието му - и да държи максимална дистанция. Пример могат да са работни среди, групи по интереси, семинари и др. Хората обаче сме социални същества и груповото негативно отношение към даден човек много често му се отразява изключително неприятно. Защото рядко ще се случи тази личност да задълбае в причините, по които се случва подобно нещо. И ще остави реакциите само на емоционално ниво - а в този случай емоцията би крещяла, че той е отхвърлен и нежелан (по неизвестна за него причина). В дебелите книги по психология пише, че това е и един от най-първичните, неосъзнати и дълбоки страхове на повечето хора. Усещането за отритнатост може да създаде огромни негативни последици в бъдеще. 

Затова и искрено се възхищавам на всеки един човек, който осъзнато приема и харесва своята различност. Подбира контактите си, и гони развитието си. Наскоро бях улучила в едно радиопредаване следния израз: "Духовното и емоционално развитие на човек е средноаритметично на петимата души, с които прекарва най-много време." По тази причина трябва да подбираме. Да допускаме най-близо тези, които си заслужават. И задължително тези, които има с какво да догонваме. Естествено осъзнатият избор да избягваме среди и контакти, които ни влияят по-скоро негативно в дългосрочен план, не е най-лесното нещо. Но със сигурност носи много повече ползи от простото приемане в една група. И то на всяка цена.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо