Пропускане към основното съдържание

За стълбицата на живота

Днес отново се замислих, че целият ни живот е едно непрестанно училище. Едно сблъскване със ситуации, хора (и улици), които ни водят до нещо ново и различно. Животът е една непрестанна промяна. И всяко стъпало - води до следващото, където човек може да поспре, да се огледа и да продължи нагоре. За хората с по-широк светоглед, стълбата дава безброй много възможности и посоки. За тези с по-тесен - просто посока на движението. Но всички са поели някаква дестинация. 

Има моменти, в които трябва да спрем, да се огледаме - и понякога да се отърсим от това, което ни тежи. Да направим преоценка на живота си, на хората наоколо. И да вземем важни за нас решения. Въпреки самотата, която провокират, въпреки тъгата, въпреки болката, която всяко такова решение може да доведе. Защото най-важният човек на този Свят - това сме самите ние. И нашето собствено благополучие, трябва да е една от основните ни причини да продължаваме напред. Толерантността, вярата в другите, разбирателството - това са все неща, които в никакъв случай не бива и не трябва да отричаме. Но как можем да сложим кислородната маска на любимите ни хора, ако не сме поставили вече своята? 

И това е един от най-важните уроци (според мен) в живота. Най-ценните хора - това сме самите ние. И уважението към нашите собствени ценности, вяра и морал - е най-правилният начин, по който можем да извървим стълбицата. Да вярваме на себе си, да вярваме на интуицията, преценката си. Да не спираме да искаме и да се развиваме. И когато решенията ни водят до най-сериозния сблъсък - между разума и емоцията, отново да продължим напред. И да посрещнем последиците от решенията си смело. Защото понякога краткосрочно болката е за предпочитане - пред дългосрочното човъркане на раната отвътре. 

И не за последен път: не забравяйте и че всеки носи своя кръст. Усмивката отвън - не е задължително и отвътре. Изборът какъв да бъдеш със света на финала остава наш. Изборът кой да е до нас - също. Решавайте мъдро и прощавайте. Това ще улесни пътя ви напред. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо