Днес отново се замислих, че целият ни живот е едно непрестанно училище. Едно сблъскване със ситуации, хора (и улици), които ни водят до нещо ново и различно. Животът е една непрестанна промяна. И всяко стъпало - води до следващото, където човек може да поспре, да се огледа и да продължи нагоре. За хората с по-широк светоглед, стълбата дава безброй много възможности и посоки. За тези с по-тесен - просто посока на движението. Но всички са поели някаква дестинация.
Има моменти, в които трябва да спрем, да се огледаме - и понякога да се отърсим от това, което ни тежи. Да направим преоценка на живота си, на хората наоколо. И да вземем важни за нас решения. Въпреки самотата, която провокират, въпреки тъгата, въпреки болката, която всяко такова решение може да доведе. Защото най-важният човек на този Свят - това сме самите ние. И нашето собствено благополучие, трябва да е една от основните ни причини да продължаваме напред. Толерантността, вярата в другите, разбирателството - това са все неща, които в никакъв случай не бива и не трябва да отричаме. Но как можем да сложим кислородната маска на любимите ни хора, ако не сме поставили вече своята?
И това е един от най-важните уроци (според мен) в живота. Най-ценните хора - това сме самите ние. И уважението към нашите собствени ценности, вяра и морал - е най-правилният начин, по който можем да извървим стълбицата. Да вярваме на себе си, да вярваме на интуицията, преценката си. Да не спираме да искаме и да се развиваме. И когато решенията ни водят до най-сериозния сблъсък - между разума и емоцията, отново да продължим напред. И да посрещнем последиците от решенията си смело. Защото понякога краткосрочно болката е за предпочитане - пред дългосрочното човъркане на раната отвътре.
И не за последен път: не забравяйте и че всеки носи своя кръст. Усмивката отвън - не е задължително и отвътре. Изборът какъв да бъдеш със света на финала остава наш. Изборът кой да е до нас - също. Решавайте мъдро и прощавайте. Това ще улесни пътя ви напред.
Коментари