Пропускане към основното съдържание

Ода за дупката


















"О, дупка!
Три деня младите шофьори прохода борят,
Пътните долини трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайдетий път
гъсти орди лазят по магистралата дива.
И дупки я стелят, и тасове я заливат..."

И така нататък. Няма да изземам функциите на Дядо Вазов, но в общия случай сте разбрали за какво иде реч - за любимите дупки. Зимата малко по малко отстъпва позиции и ямите меко казано лъснаха навсякъде. Не знам за вас, но за мен лично ежедневното ползване на автомобила се превърна в някаква епична борба. Освен че трябва да следя изскачащите пешеходци през мантинелата, освен че редовно си ме засичат, изпреварват неправилно и т.н., трябва да внимавам и да не оставя някое колело (че и повече) в поредната дупка. Имам чувството че всички пътища в родната София, се превърнаха в лунен пейзаж с елементи на разсъждение.
Героят на малкото ми творения в блога - Пижо, също падна като ранена жертва от поредното пътно недоразумение. Колежката ми, която пое управлението му след мен, пак имаше късмет с липсата на други пострадали - освен количката. На другия ден дупката беше обезопасена - с 2 павета от всяка страна за информация на пътуващите.

И сега естествено ще погледна чашата от пълната й страна (като един типичен стрелец). Въпросните ями дори са мотивирали народа да твори - не знам дали сте попадали ей на този сайт. Има какво да се попрочете. Виждате ли колко положителен резултат създават тези творения на природните стихии върху асфалтовата повърхност? Творят хората, създават сайтове, пишат, бришат.. То не са клипове, то не са снимки и карти.. Пък родните дупки така така не ти позволяват да задремваш в колата - държат те непрекъснато в бодра готовност и кондиция. Демек - грижат се за сигурното придвижване от т.А до т.Б. Това че придвижването може да е с някой изгубен тас, потрошено окачване, маншон или нещо друго - е само като бонус към изпълненото с тръпки и емоции пътуване.

Коментари

Orpheus каза…
доста е голяма тази дупка, но все пак можеше да е по-зле. Съществуват невероятно големи трапове, сякаш умишлено направени за лов на коли и всички те зейнаха сега след снеговете

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо