Пропускане към основното съдържание

Приказка за Алиса, бързите крачета и промените


Много обичам историите за Алиса. Особено тази за промените в живота ни - за скоростта, посоката и бързите крачета. За това, че животът е една промяна и за да останем на едно място, трябва да тичаме възможно най-бързо, за да наваксаме с останалия свят.

Последните седмици много съм се размислила за това как болшинството хора промените дори са нещо плашещо. Замислих се, че за самата мен - също. Но с годините се убедих, че без промяната - няма никакво развитие. Понякога е ужасно трудно човек да се измъкне от зоната си на комфорт и да рискува да направи генерална промяна в живота си. Този страх е абсолютно логичен и нормален. Само че тази промяна е единственото решение в тези ситуации, в които се будиш сутрин с неприятното усещане, че предстои поредният ден. От тези. Същите. 

Разговорът с Александра вчера ми напомни усещането, че в живота винаги нещата се променят в правилната посока, когато сме готови за тази промяна и не пропускаме дадената ни възможност. И понякога нещата се нареждат. В една правилна, дори идеална (доколкото може да бъде) последователност. И това е нещото, което кара хората да се чувстват живи. Промяната към по-добро. Даването на шанс - на самия себе си, да вземеш повече от живота, да вземеш повече от всичко наоколо.

Интересното е, че не спирам да чувам приказки, че в България няма работа. Че няма шансове за хората. Че всичко е страшно и опасно. Да внимавам, да не рискувам, да не губя сигурното. Но този риск точно дава тласък на нещата напред. Понякога рискът води до грешка - дори когато много искаш крайния резултат да се случи. За мен правилното в тази ситуация е човек да се изтърси от прахта - и да опита отново. Защото понякога дори и броят на паданията не е толкова важен ако знаем посоката си. Важно е ставанията да са винаги с едно повече.

И колкото и странно да звучи - животът е прекрасен! Стига да сме здрави. Не спирайте да се усмихвате, забавлявате. Не спирайте да гоните мечтите си. Не ги отлагайте за утре, защото както по-умните от мен хора са казали: в крайна сметка съжаляваме повече за нещата, които не сме опитали да направим, отколкото за грешките си. И колкото повече мечти имаме, толкова по-хубав става пътя. Посоката тогава е лесна :-)

Коментари

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо