Пропускане към основното съдържание

Истината е в баланса (или малка приказка за егоизма)



И преди съм говорила за границите. Напоследък още повече ми се завъртя в главата, че всъщност, когато хората се притесняват от едната крайност - много често залитат в другата. А всъщност от скромните ми години на опит се убеждавам (и продължавам да се убеждавам), че истината е в баланса. В намирането на средата, в търсенето на най-лесния и най-кратък път. Защото крайностите никога не са от полза - нито за нас самите, нито за другите. 

Както се казва - всеки има правото да взима решения, които са му най-присъщи, има правото да си 'чупи главата', както прецени. Но поучаването от чуждия опит (или грешки) на никой не му е било и няма да бъде в минус.

И понеже се усещам, че мислите ми са леко неструктурирани - ще хвана като пример егоизма. Самата дума "егоизъм" е наситена на първо четене с крайно негативно значение. Или поне медии и хора са я натоварили през годините с черни окраски. Да, когато някой се превърне в егоцентрик без никаква мисъл за другите и света наоколо, това със сигурност не носи нещо положително. Но не трябва да се забравя, че всъщност на този свят най-важните сме самите ние. И няма кой друг да го оцени - освен самия човек сам за себе си. Никога няма да сме толкова важни, ценни, неповторими и единствени - колкото за самите нас. Имаше една много вярна приказка - в самолета при авария, слагаме първо собствената си маска, а тогава се грижим и за останалите. Защото ако Аз не съм в кондиция, няма как да направя максимума и за другите. И това ме връща на границите. Изключително важно е всеки човек да знае къде да постави чертата на егоизма - и да се погрижи за себе си. Да си изисква свободата, времето, спокойствието, оценката - и всичко това, което го кара да се чувства добре. Здравословният егоизъм е нещо изключително важно, което позволява да се изживее животът максимално ползотворно. Когато не можем да поставим границата - започваме да живеем чуждия живот, чуждите удобства и чуждите желания. Естествено както всичко останало - няма вярно и грешно. Ако някой се чувства добре в подобна ситуация - това е явно неговия път :-) Но ако прекалено много позволява да го експлоатират - независимо дали в работа, учение, личен живот, приятелство, а след това се тюхка защо нещата се случват по този начин, явно има някакъв проблем в ракетата, а не в космоса. 

Чувала съм приказката, че се опитвам да угаждам на всички. Чувала съм приказката и че съм егоист. Не знам кое е вярното, но със сигурност съм се старала да намирам средата, в която да защитавам собственото си лично пространство и удобство. Защото ценя себе си, времето си, нервите си - и всичко това, което ме кара да се чувствам добре. Много малко неща се получават даром като подаръци. Просто такива са животът и обществото ни. Или поне са малцина избраниците, които получават нещата наготово, но и това също е крайност, която води в определена посока. И е много предразполагаща за липсата на оценка на това, което имат, за проява на леност, мързел и тн. 

И в продължение на предходното: Алекс преди няколко години ми се беше понакарала, че независимо от качествата и уменията, които се проявяват, няма почти нито един работодател, който да дойде доброволно, да те потупа по рамото и да ти каже: "Да, ти си невероятен служител, искаш ли 100% увеличение на заплатата?" Просто защото е важно не кой колко и какво върши - а колко 'надува гайдата', че го е направил. И отново да се върна на баланса в тази връзка - изключително е важно човек да е много наясно с уменията и способностите си. Да знае да си поиска, да знае какво може да предложи - и какво не. Кои са добрите и лошите му черти. Да работи за подобрение на тези, които не му харесват - или му пречат. Защото ако чака похвалата, одобрението и потупването по рамото от всички останали, просто може да си остане с чакането. И да стои затворен в ситуации, които го карат да се чувства зле, а всъщност самият той да не е направил максимума, за да ги промени. Естествено - другата крайност е на тези служители, които си присвояват чуждите успехи, преувеличават способностите си, лъжат, използват хората в своя полза. Но това е отново една от крайностите, която е нездравословна и в крайна сметка води до доста падания от високо. Просто защото големите надути балони - много по-лесно се пукат. :-)

И за да завърша (въпреки че по темата още доста мога да творя): ценете се! Няма кой друг да ви оцени - освен самите вие! Няма кой друг да счита, че сте най-важния, най-ценния - освен самите вие. Пазете си личната територия, вярвайте си, развивайте се. Защото винаги ще се намери някой, който да иска вашето собствено кътче свобода. Вашето свободно време, сили и желание да помагате. Да експлоатира добронамереността ви - за своя изгода. Животът е шарен, хората сме различни, но най-ценния на този свят продължавате да бъдете самите вие - за себе си!

Коментари

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци...

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо ...

Съвременниците на хорото - или загубените в превода

Използвам днешния специален ден (Богоявление), за да напиша този материал, който замислям от доста време, но все не ми е оставал свободен капацитет или ресурс да стигна до него. Последните седмици се вихри поредния скандал или проблем, свързан със съвременната версия на хорото. Няма да навлизам в дълбочините за причините и поводите хорото пред Народния театър да не е вече желано, само ще го използвам като повод за изразяване на позиция. Позиция, която касае по-дълбоките корени и по-важните задачи, която всеки един от нас има като лична мисия. Дълбокото ми вярване е, че съвременната версия на хорото изключително много се е променила в сравнение с функцията, която е имало преди 1 или 2 века. Ежедневието ни, традициите ни, фолклора - като цяло, са съвсем различни от това, което някога се е случвало на село. И това е съвсем нормално. Животът се променя, обществото расте и се развива. Животът вече не е съсредоточен в селската, а в градската среда. Функционираме в пазарна и...