ААА - Адаптивност, Агресивност, Абстрахиране

Периодично някакви теми много ми 'напират' да се появят на бял свят. С тази беше така. Замислила съм се, че хората като цяло сме доста трудно адаптиращи се същества. А целият ни живот е една промяна. Един приятел сравнително наскоро беше казал, че когато нещо не се развива - то умира. И наистина е така. Дори в ежедневната ни служебна дейност непрекъснато изскачат нови неща, нови проблеми и препятствия, които трябва да се преодоляват. Няма начин животът да тече в едно право и равно русло, в което да няма никакви промени. А и за мен лично - в своята същност, промяната е развитие и градация. Естествено - стига човек да знае максимално как да се справи с нея.

Адаптацията позволява на всяка една личност да може да се напасне към предложените от живота ситуации - без това да води до стрес или проблеми. Преди години се притеснявах в някаква степен, че биографията ми е свързана с много и най-различни дейности - от телекомуникации, през енергетика, маркетинг, продажби, журналистика, кинотехника, застраховане.. Но осъзнавам нещо изключително важно, което дава своето огромно отражение през годините. Никога не съм се притеснявала от това да се науча на нещо ново, даже напротив - приемала съм го като шанс да развивам себе си, да се обогатявам и променям. И винаги съм се старала да се адаптирам. Последните 10 години животът ми толкова често е сменял посоката си в съвсем различни направления - къде с моето желание, къде от външни обстоятелства, че сякаш за мен това стана ежедневие.

Понякога промените никак не са приятно нещо - животът е набил поредните си 2-3 шамара и те е стоварил със сила на земята.. Нищо ново - така се случват нещата. Просто целият кръговрат от раждането ни - та чак до края, е едно непрекъснато редуване на върхове и спадове. И когато дойде времето за поредния спад или шамар, просто трябва да се адаптираме и към него. Да станем, да изтупаме прахта - и да приемем, че това ни е направило по-силни (щом не ни е унищожило), като продължим напред.

Или както наскоро улучих в един много интересен филм: "Самото пътуване носи щастието, не постигането на крайната цел. И всеки един момент от пътуването е важен, защото няма обикновени мигове." Всичко се променя. И както в едната ситуация ще сме учителите - в следващата ще сме учениците. Животът е непредсказуем. И все пак - едно от най-важните неща, които можем да направим (освен да не спираме да приемаме неговите уроци) е да запазим себе си, морала си, ценностите си и вярата си в хората. Да сме добронамерени и положителни. Защото не знаем кога този, на когото ние самите сме ударили шамар (или сме унижили) - ще застане от другата страна. И ще бъде наш съдник. А животът (и кармата - ако съществува нещо такова) имат понякога много извратено чувство за хумор.

Всъщност едно от другите важни неща, на които още ме научи животът - е агресивността. Само че в здравословната й форма. Самата дума сякаш е натоварена с доста негативен подтекст. За мен обаче това е начин за оцеляване. Агресивността е необходимост - за да можеш да се докажеш, за да можеш да изпъкнеш, за да можеш да защитиш собствените си граници, достойнство, морал и привички. Опитът през годините ме е убедил, че всъщност глупавата агресивност е много по-успешна в днешно време, отколкото интелигентната пасивност. Не един път съм казвала - не е важно какво умееш, какво правиш и как го правиш. Много по-важно е колко надуваш гайдата, че се справяш с това. Защото хората сме много първични в някои отношения и рядко започваме да задълбаваме в причините за нещата. Често взимаме решенията си на база първоначални впечатления. Без агресия - дори и най-добрият специалист, с невероятни способности, образование и умения - много често би останал незабелязан. Защото не си е изискал вниманието на околните към себе си. Понякога е нужно много време, за да може нашите усилия да дадат плод. Месеци, години.. Но ако нямаме смелостта да го заявим, това би останало в забвение.

Имаше един много интересен пример. Ако зададете на един абсолютно непознат човек въпроса за кое повече е съжалявал - за действията, които е предприел (и евентуалните грешки после) или за бездействието и приемането на причината в последствие, резултатът ще е много любопитен. Хората много често съжаляват за това, което не са направили. За липсата си на агресивност в поведението и пасивността в ежедневието си. И често - в края на пътя си, съжаляват за нещата, които са пропуснали да направят, а не за грешките, до които са довели действията им. Просто защото действието, агресивността - са промяна. Развитие.

И последното - абстрахиране. Възможността да се абстрахираш от нещата наоколо, да "изтриеш дъската", да се отпуснеш, да забравиш. В някаква степен да си "перде" за мнението на околните, да си различния - е нещо изключително важно. Това вече ни връща и към първата част на излиянието ми - хората не обичаме различните. Не обичаме различното мислене, не обичаме различния поглед над нещата. Защото това изкарва от зоната на комфорт и ни кара да сме адаптивни, да се напасваме, да се опитваме да чуем и мнения, които не съвпадат напълно с нашето. Макар че аз продължавам да вярвам. Продължавам да вярвам, че понякога е нужно съвсем малко, за да може положителната част от съзнанието ни да вземе превес. Да се заслушаме в гласа на разума, а не в гласа на тълпата. И понякога да се осмелим да сме различни, просто защото така е справедливо.