Пропускане към основното съдържание

За напукания лак на ноктите..

Публикацията ми е провокирана от конкретно събитие, но цели нещо по-различно. Вчера мои много близки приятели направиха забележка по повод на сервитьорка, която имаше напукан лак на ноктите. Само че (както винаги) мен това ме замисли в друга посока. Мъжете много често забравят, че жените в нашето общество вече са поели прекалено много роли. В много отношения това си е наша собствена вина - вечната емпаципация, желание да покриваме всички възможни бази, желание да се доказваме във всички възможни сфери. Работещи - у дома и в офиса, отглеждащи децата си, общуващи с целия свят - и в същото време с отговорността да са нежни, красиви и изискани. Замислих се, че зад напукания и изподраскан лак на ноктите може да стоят много неща: 16 часов работен ден, изтощаващи смени, ниско заплащане, прекалено много отговорности на много по-високо ниво от това жената да се сети за начина, по който изглеждат ръцете й.

Да, не е лъжа, че по дрехите се посреща. Само че не по тях се изпраща в крайна сметка. И все пак - замисляме ли се какво точно стои зад неподдържаните нокти? Възможно е да е мързел, неглижиране на външния си вид. Но е възможно и да е нещо много повече.

Може би защото аз имам предишен 'товар' с носенето на негативизма от вечното внимание по отношение на мнението на другите и сякаш в някаква степен съм развила алергия към прекаленото вглеждане във визията. Със сигурност не искам да кажа, че външният вид не е важен - напротив. Но за мен поне не е и най-важното нещо.

Затова мъже - благодарете на жените си, които въпреки многото задачи, задължения и умора, не спират да се поглеждат всяка сутрин в огледалото. Да сложат малко спирала и фон дьо тен. За да изглеждат добре и свежо. И заради вас, и заради себе си. Които въпреки тичането между организациите за офиса, организациите за дома и децата - намират по 15-20 минути през деня да обърнат внимание и на самите себе си и на външния си вид.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо