Пропускане към основното съдържание

Благодаря ви за мнението :-)



Ще използвам нещо по-конкретно като казус този път за темата, която ми се върти последните 2-3 дни (и вече явно е узряла да я запиша). Преди години имах един познат, който изключително много държеше да казва мнението си на хората около себе си. Естествено - беше най-активен с най-близките си. Независимо дали неговата позиция съвпадаше с тяхната, независимо дали е пожелана като мнение - личната му гледна точка винаги беше изказвана на всеки. И то с твърдост, която биваше следвана от възмущение - ако съветът не беше приет и предприет като действия възможно най-скоро. 

И се замислих над въпроса: хората много често изказваме мнения и се намесваме във взаимоотношения, които не ни касаят. Естествено в някаква степен винаги е по-искрено това едно мнение да се заяви лично, отколкото да се шушука зад гърба. Но при всички случаи, когато иде реч за нашите собствени действия, е доста голямо нарушение на личната територия да се дават съвети, позиции и мнения по въпроси, които може или да не са искани, или да не са необходими.

Преди години - като тинейджър с доста хормонални промени - имах силно акне. Е, искрено си признавам, че изпитвах ужас, когато поредната жена на улицата ме спреше, за да ми дава неисканите си съвети как да го лекувам. Случвало ми се е на павилиона, в супермаркета, в метрото, в училище.. Хората явно изпадаха в голяма необходимост да ми помогнат. А аз не търсех тази помощ. Още повече - така натрапена, тя се превръща по-скоро в нещо негативно, отколкото в съдействие. Дори в някаква степен на тормоз и обида.

И затова: "Благодаря ти за мнението, задръж го за себе си". Грубо ли звучи? А всъщност е абсолютната истина. Съвети, мнения, препоръки - желателно е да се дават само ако са поискани. Или ако не са - просто да поемем риска отсрещната страна всъщност да няма нужда от тях. Или да не ги желае и да ги отхвърли. Хората сме прекалено различни като светоглед, ценности, визия, желания, мечти, навици. Няма как да знаем дали решението, което е било вярно за нас самите - е валидно за съседката от 5-тия етаж. Или за някой от съвсем друго поколение. Или за когото и да е. Естествено - това в никакъв случай не означава, че не трябва да се изказва позиция по принцип. Просто като всяко нещо - е важно да има толеранс, разбиране и някаква златна среда. А не на всяка цена и във всеки случай да съм си казал/а нещото - пък.. След това ако ще потоп да настава.

Защото това да дадем съвет е двупосочен процес. Много по-важно е да чуваме какво ни казват другите - за своите нужди, желания, мечти и сремежи, особено ако действително ни касае какво се случва с тях. А не само за нас процесът да се приключи с изказването на това, което сме си наумили без оглед на това дали по този начин ще помогнем - или навредим. Възможно е с подобно действие да нараним или обидим. Да предизвикаме по-скоро негативен, отколкото позитивен резултат.

(Важна отметка тук е, че не е идеята да се стига до някакви абсолютни отдадености в посока на другите. Здравословният егоизъм като необходимост си е валиден във всяка една ситуация. Приказката е за съветите.)

Затова: бъдете честни, бъдете откровени. Но ако искате да посъветвате някого, или да споделите мнението си с него, все пак помислете дали това мнение е необходимо. Дали ще направите нещо положително - или обраното, ще нараните някой. Защото в крайна сметка животът ни е прекалено шарен и разнообразен. Нищо не е само черно и бяло. А повечето неща са някъде там по средата - в сивите тонове :-)

Коментари

Анонимен каза…
Аз пък съм благодарна за мнението, което изказват другите, защото е възможно да се намери зрънцето истина, което ми убягва, или съвет, който не можеш да предвидиш от къде ще изскочи за да ти помогне, може да е добронамерена препоръка, която човека не си е запазил само за себе си, а е споделил. А, и няма такова нещо, според мен, като здравословна доза егоизъм. Егоизмът си е егоизъм!
Irina Bo каза…
За съжаление в моя житейски опит съм се убедила, че егоизмът е изключително ценен и важен ресурс за запазване на личната свобода и независимост ;-)
Имам прекалено много примери в живота за тотално изгубени в чуждото мнение, чуждите желания и чуждите мечти хора. Които просто никога не се осмеляват да кажат "Не". По-тъжното е, че на финала нито те, нито тези, на чиито желания робуват - се чувстват щастливи.

Но в крайна сметка - това е въпрос на личен избор. За мен лично всяка една емоция, всяко едно усещане - трябва да е в баланс. Има ли крайност - има нещо, което да пречи. И с чуждото мнение е така. Естествено - може да е извор на информация, до която няма как да стигнем сами, просто защото често се затваряме в собствените си рамки и ограничения. Но по същия начин може да е и нещо доста по-крайно, но в другата посока ;-)
Bistra каза…
Аз не разбрах кое му е лошото на егоизма...
Unknown каза…
Mного съм доволен,точни,коректни и голям професионизам

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци...

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо ...

Съвременниците на хорото - или загубените в превода

Използвам днешния специален ден (Богоявление), за да напиша този материал, който замислям от доста време, но все не ми е оставал свободен капацитет или ресурс да стигна до него. Последните седмици се вихри поредния скандал или проблем, свързан със съвременната версия на хорото. Няма да навлизам в дълбочините за причините и поводите хорото пред Народния театър да не е вече желано, само ще го използвам като повод за изразяване на позиция. Позиция, която касае по-дълбоките корени и по-важните задачи, която всеки един от нас има като лична мисия. Дълбокото ми вярване е, че съвременната версия на хорото изключително много се е променила в сравнение с функцията, която е имало преди 1 или 2 века. Ежедневието ни, традициите ни, фолклора - като цяло, са съвсем различни от това, което някога се е случвало на село. И това е съвсем нормално. Животът се променя, обществото расте и се развива. Животът вече не е съсредоточен в селската, а в градската среда. Функционираме в пазарна и...