Умишлено използвам точно това заглавие - основно защото не съм съгласна с него. Фейсбуук, сайтове, блогове - изобилстват отвсякъде с подобни коментари. Случило се нещо конкретно - и веднага се започват крайни обвинения по отношение на целия ни народ и национална народопсихология.
Само че хората далеч не се усещат, че:
1/ така обиждат и самите себе си - понеже все пак са част от тази нация/народ. Независимо дали вече са си променили паспортната принадлежност, местоживеене и пр.
2/ генерализирането никому не помага. Това е като да кажеш на детето колко е тъпо и нескопосано - ако е било непохватно и е изпуснало бутилката с Кока-Кола. И в крайна сметка след някоя и друга година ще започне да вярва колко е тъпо и непохватно ако достатъчно често му се повтаря едно и също нещо.
Изначално хората сме много подобни. Независимо от нашия цвят, националност, местоживеене, държава, история и т.н. Всички притежаваме и тъмното и светлото в нас. И житейският ни път, социалната среда, родителите - това са нещата, които определят кое точно ще е водещото от двете. Как ще се държим, как ще постъпваме в определени ситуации.
Общата историческа съдба на народните, общата географска обусловеност - това пък създават подобните начини на поведение сред цели групи от хора. Изключително интересно ми беше в тази връзка да прочета книгите по "Народопсихология" на вече покойния Марко Семов. Както и да присъствам на неговите лекции в СУ. И да - голяма част от чертите ни са общи и присъстват много често у отделните индивидуалности. Но както е валидно за децата - всеки навършил пълнолетие вече държи в себе си възможността за това да се променя. И развива. Да се надгражда и променя. Да се оттърсва от това, което не харесва - и да го заменя с много по-стойностни и ценни неща.
По същия начин много често може да се забележи общо групово поведение дори и във фирми или организации. Голяма част от тях сякаш попиват от основните характеристики на управляващия ги - и ги приемат за свои. Като комуникацията на организацията - с външния свят, започва да се определя от тях. Затова и голяма част от литературата, свързана със самоусъвършенстване, поставя моралната задача пред тях - да си създадат вътрешен Етичен кодекс, който да е водещ при конфликтни или проблемни ситуации. Който да им дава конкретен отговор при морални дилеми и да помага при комуникацията с всички останали. Естествено личният избор винаги си остава възможен. И той е по-скоро базиран на етичната/ценностна рамка, която притежава всяка една индивидуалност. Финалният избор как да се постъпи остава винаги у самите нас.
Затова и за мен самата всяко обвинение за "Българщината" е по-скоро оправдание. Осъждането на народа ни - на база на конкретни действия, не води до абсолютно нищо положително. Освен след като години и години наред хората го четат/чуват/виждат като поведение и обвинение наоколо - накрая да започнат да му вярват. Което на мен ми звучи като краен резултат от един огромен комплекс за малоценност у цял един народ. Нито има нещо градивно, нито има нещо положително в това.
Мога тук да продължа с приказката "Който е безгрешен - нека пръв хвърли камък върху й", защото това е абсолютно олицетворение на същото това осъждане/самоосъждане. Всички грешим. Всички правим неща, които в очите на другите да са негативни или дори болезнени. В някаква степен и по същата причина нямаме и правото да осъждаме действията на другите - особено ако не са във вреда на самите нас. Но да приемем, че приказките са по-малкото зло. Ако ще съдите действията на другите - осъдете конкретно тях. Не осъждайте българина. Не осъждайте българщината. Защото така обвинявате себе си, обвинявате мен - и всички онези хора, които надали се чувстват виновни за дребните грешки на ежедневието на другите. Просто защото със сигурност не се чувствам виновна от това, че Х е засякъл Y на пътя. Или че Z не знае как да използва правилните изрази в ефир. Или че D не умее да възпитава правилно детето си. Или че .. Примери безброй. Мога да се чувствам виновна само и единствено за своите собствени грешки. И ако съм сгрешила - да ги осъзная, коригирам. Да направя максималното, за да е по-спокойно и добро ежедневието ми. Както и на хората, които са близки до мен.
И ще завърша това излияние с още един цитат, който много точно отговаря на това: "О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?" Не е лошо голяма част от нас да си припомнят този израз. Да го препрочитат периодично - и да се присещат, че явно навика да се самообвиняваме не е нещо ново, което е възникнало с появата на Интернет. Какви са причините за това, не смятам, че точно аз имам познанията и мога да намеря. Но със сигурност едно е важно - обвиненията/самообвиненията за конкретни действия - които водят до осъждане на цялия ни народ, не водят до нищо добро. А напротив - помагат това вътрешно усещане, че нещо е сбъркано у българина - да се предава през поколенията.
Коментари