Пропускане към основното съдържание

"Българите сме прост народ"!??!


Умишлено използвам точно това заглавие - основно защото не съм съгласна с него. Фейсбуук, сайтове, блогове - изобилстват отвсякъде с подобни коментари. Случило се нещо конкретно - и веднага се започват крайни обвинения по отношение на целия ни народ и национална народопсихология.

Само че хората далеч не се усещат, че:
1/ така обиждат и самите себе си - понеже все пак са част от тази нация/народ. Независимо дали вече са си променили паспортната принадлежност, местоживеене и пр.

2/ генерализирането никому не помага. Това е като да кажеш на детето колко е тъпо и нескопосано - ако е било непохватно и е изпуснало бутилката с Кока-Кола. И в крайна сметка след някоя и друга година ще започне да вярва колко е тъпо и непохватно ако достатъчно често му се повтаря едно и също нещо.

Изначално хората сме много подобни. Независимо от нашия цвят, националност, местоживеене, държава, история и т.н. Всички притежаваме и тъмното и светлото в нас. И житейският ни път, социалната среда, родителите - това са нещата, които определят кое точно ще е водещото от двете. Как ще се държим, как ще постъпваме в определени ситуации.

Общата историческа съдба на народните, общата географска обусловеност - това пък създават подобните начини на поведение сред цели групи от хора. Изключително интересно ми беше в тази връзка да прочета книгите по "Народопсихология" на вече покойния Марко Семов. Както и да присъствам на неговите лекции в СУ. И да - голяма част от чертите ни са общи и присъстват много често у отделните индивидуалности. Но както е валидно за децата - всеки навършил пълнолетие вече държи в себе си възможността за това да се променя. И развива. Да се надгражда и променя. Да се оттърсва от това, което не харесва - и да го заменя с много по-стойностни и ценни неща.

По същия начин много често може да се забележи общо групово поведение дори и във фирми или организации. Голяма част от тях сякаш попиват от основните характеристики на управляващия ги - и ги приемат за свои. Като комуникацията на организацията - с външния свят, започва да се определя от тях. Затова и голяма част от литературата, свързана със самоусъвършенстване, поставя моралната задача пред тях - да си създадат вътрешен Етичен кодекс, който да е водещ при конфликтни или проблемни ситуации. Който да им дава конкретен отговор при морални дилеми и да помага при комуникацията с всички останали. Естествено личният избор винаги си остава възможен. И той е по-скоро базиран на етичната/ценностна рамка, която притежава всяка една индивидуалност. Финалният избор как да се постъпи остава винаги у самите нас.

Затова и за мен самата всяко обвинение за "Българщината" е по-скоро оправдание. Осъждането на народа ни - на база на конкретни действия, не води до абсолютно нищо положително. Освен след като години и години наред хората го четат/чуват/виждат като поведение и обвинение наоколо - накрая да започнат да му вярват. Което на мен ми звучи като краен резултат от един огромен комплекс за малоценност у цял един народ. Нито има нещо градивно, нито има нещо положително в това.

Мога тук да продължа с приказката "Който е безгрешен - нека пръв хвърли камък върху й", защото това е абсолютно олицетворение на същото това осъждане/самоосъждане. Всички грешим. Всички правим неща, които в очите на другите да са негативни или дори болезнени. В някаква степен и по същата причина нямаме и правото да осъждаме действията на другите - особено ако не са във вреда на самите нас. Но да приемем, че приказките са по-малкото зло. Ако ще съдите действията на другите - осъдете конкретно тях. Не осъждайте българина. Не осъждайте българщината. Защото така обвинявате себе си, обвинявате мен - и всички онези хора, които надали се чувстват виновни за дребните грешки на ежедневието на другите. Просто защото със сигурност не се чувствам виновна от това, че Х е засякъл Y на пътя. Или че Z не знае как да използва правилните изрази в ефир. Или че D не умее да възпитава правилно детето си. Или че .. Примери безброй. Мога да се чувствам виновна само и единствено за своите собствени грешки. И ако съм сгрешила - да ги осъзная, коригирам. Да направя максималното, за да е по-спокойно и добро ежедневието ми. Както и на хората, които са близки до мен. 

И ще завърша това излияние с още един цитат, който много точно отговаря на това: "О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?" Не е лошо голяма част от нас да си припомнят този израз. Да го препрочитат периодично - и да се присещат, че явно навика да се самообвиняваме не е нещо ново, което е възникнало с появата на Интернет. Какви са причините за това, не смятам, че точно аз имам познанията и мога да намеря. Но със сигурност едно е важно - обвиненията/самообвиненията за конкретни действия - които водят до осъждане на цялия ни народ, не водят до нищо добро. А напротив - помагат това вътрешно усещане, че нещо е сбъркано у българина - да се предава през поколенията. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо