Пропускане към основното съдържание

За темата-табу: психичното здраве


Мотивирах се да седна да напиша нещо много отдавна формулирано в главата ми, заради ей тази новина и ето тази новина, които случайно дочух по радиото и улучих в нета. Темата табу - психичното здраве. В логиката на българина незнайно защо за мен - е залегнало много дълбоко, че това е една от тематиките, която не трябва да се обсъжда публично. Сякаш психичното здраве е някаква много интимна и много скрита тайна, която е по-добре изобщо да не се засяга - и даже по-добре, тотално да се отбягва. Обществото масово (не за всички естествено е валидно) е с нагласата, че това да се консултираш с психоаналитик - е едва ли не признак, че имаш вече заболяване и 'нещо ти хлопа'. А реално погледнато в житейския път на всеки човек има много стресови ситуации - починали близки, неочаквано уволнение, раздяла, финансови проблеми. Сякаш сме приели за даденост това, че най-добрите психолози - са всъщност нашите близки. Но понякога това не е достатъчно. Особено поколението на нашите майки и бащи - родените преди 80-та година, всъщност носи много предпоставки за огромен стрес и съответно проблеми с психиката. Те са преминали от едно сравнително "предвидимо" и "спокойно" общество - през много тъмни години, изпълнени със стрес, тревоги и несигурност. От сигурността за дохода - към несигурността изобщо за работното място. Масово те не вярват на никой. По-трудно се адаптират - и заради начина, по който са израстнали, и заради това, че след една определена възраст човек някак много по-лесно става инертен. Особено ако ежедневието му не му предлага големи изненади. Хората масово не оценяват, че всъщност много голямото ниво на стрес - независимо дали постоянно през месеците и годините - или много резки концентрации в определени моменти, са огромна предпоставка да ти "изгори бушона". Или с две думи да стигнеш до ситуация, от която вече няма връщане назад. Психиката ни - колкото и да е устойчива, все пак не е константна величина. И претоварванията са нещо изключително вредно. Заради това и грижата за нея е също толкова важна, колкото и грижата за тялото ни. Необходимо е да разбираме емоциите си, да знаем от какво се пораждат, да знаем как да реагираме в стресови ситуации, как да си помагаме сами - или от кой да търсим помощ, когато се стигне до момент, в който нещата вече излизат от контрол. Защото в това отношение - едно стъпване встрани може да доведе до много негативни последици.

В същото време медиите и социалните общества споделят само тези новини, които са свързани с престъпления, насилие или побои, нанесени от психично болни хора. А основния проблем продължава да стои отдолу - скрит от обществото, необсъждан, незасегнат - и нерешен съответно. Всъщност от това, което съм чела - никой не знае точно колко са психично болните хора в България. И за съжаление (по мои наблюдения), процентът е прекалено голям. Но поради естеството на заболяванията - и в някаква степен и срама на самите болни (както и на близките им) от проблема, нещата не стигат до обществото - а остават затворени вътре в семейството. Ако изобщо има семейство, което да съдейства и да контролира ситуацията.

За никой не е нова гледка срещата с човек на улицата, който живее в своя си свят, който говори с хора, които не съществуват - или съществуват само в главата му. Който крещи и обижда нереални събеседници. Който размахва ръце или се предпазва от нещо, което само той самият вижда. Обикновено всички или извръщат поглед от гледката, или дори заобикалят от много далеч, за да не станат част от проблема. И се стараят възможно най-бързо да забравят за гледката.

Всъщност скритата от обществото и всички друго хора истина е, че тези психично болни хора - също имат семейства. Семейства, които са нагърбени с ужасна отговорност - да се грижат за целостта, здравето и дори живота на техните близки. Защото простичката истина е следната: много голям процент от болните с поставена диагноза "шизофрения" стигат до летален изход. И то заради самоубийство. Много по-малък е шанса да навредят на някой около тях - макар че и това не е изключено предвид другата реалност, в която пребивава цялата им същност. Не се знае кой в поредния 'тъмен период' ще бъде счетен за насилник, побойник или враг - и ще провокира агресия у болния.

И българското общество, и българските закони не са приспособени за справяне с подобна ситуация. Обикновено когато на човек му се постави най-тежката диагноза - шизофрения, нещата вече толкова са изпуснати от контрол, че няма връщане назад. От този момент - нататък, единственото поддържане на болните е с медикаменти. А това се превръща в един безкраен омагьосан кръг - и за болния, и за неговите близки. Ситуацията, в която болните да са 100% под наблюдението в 100% от времето от някой близък е почти невъзможна. Все пак дори от гледна точка на оцеляване (и обикновени житейски нужди) тези близки хора работят, спят, излизат. Винаги се стига до ситуация, в която болният да спре да пие медикаментите си - и нещата да тръгнат отново по кривата много надолу, за да се повтори тъмния период от самото начало. Това са ситуациите, в които бягат от вкъщи, изчезват, правят неща, които са във вреда на тях самите - на околните, на близките, на познатите. Не защото това им е целта. Просто проблемът им е такъв, че реалността изведнъж се смесва с фантазиите, неща, които са били техни тревоги, притеснения, проблеми - изведнъж придобиват много по-реалистични форми. И това е моментът, в който могат да навредят на себе си - или на някой друг. Понякога тези периоди могат да траят много дълго време. А само едно действие е нужно, за да се стигне до неприятен изход. Ако болният е жена с тегло 50 килограма и на възраст 60 години - вероятно нещата не изглеждат толкова страшни..  Но ако ситуацията се отнася за някой 120 килограмов мъж в разцвета на силите си - вече започва да става притеснително. Тежестта за контрола на поведението им - изведнъж пада върху техните близки. Което е прекалено голяма отговорност.

Българското законодателство в това отношение казва следното: за да може да се хоспитализира принудително психично болен човек, е необходимо да се мине през районния съд, който да прецени дали действително човекът има проблем, както и какъв е той. Процедурата - макар и 'улеснена' трае минимум 2 месеца. Подава се молба от близки, познати - или въобще засегнати в районния съд, тя се препраща в районното управление (!?) - разпитват се близки познати, съседи дали е вярно или не, връща се обратно в съда с някакви констатации, насрочва се дело - и близките се изправят като обвинители срещу обвиняемия болен. Процедурата, освен че е изключително тромава, е и ужасно травмираща, както за близките - така и за болния. А и обикновено за 2 месеца - ако болният е минал през поредния си тъмен период - нещата вече може да са придобили страшни размери. И това отново връща топката у близките и познатите, които се завихрят в един порочен омагьосан кръг - без изход. По-тежките случаи буквално са отказвани от психиатричните клиники - заради големия разход, който генерират с лечението си (все пак всичко е въпрос и на сметки). Законодателството също казва, че никой няма право да бъде приет на лечение - ако не е съгласен на това и не се подпише собственоръчно, че дава позволението си да бъде третиран с медикаменти. Много често тези болни не осъзнават състоянието си - и не желаят да признаят, че има проблем. Виждат в очите на близките си някой, който насила ги води на места, на които не желаят да бъдат - и ги кара да правят неща, които те не искат да правят. И това отново връща ситуацията в изходно положение. Един омагьосан кръг за най-близките (и най-потърпевшите), които се блъскат между болници, здравни заведения, психолози, психиатри, съдилища и полиция..

От една страна обществото би могло отново да заяви: "Това не е обществен проблем". За мен обаче това е огромен проблем в системата. Здравните ни услуги по отношение на психично болните хора са под всякаква критика. Психолозите са считани едва ли не за лукс, който не се полага по дефиниция - и не се поема от здравната каса. Т.е. според здравната ни система - психичното ни здраве започва изобщо да има значение, едва след като може да бъде поставена диагноза на човек - и могат да му се предпишат медикаменти. Тогава обаче обикновено нещата са много изпуснати от контрол. Защото и в психиката - всичко е въпрос на превенция. На това да се търсят проблемите, докато са още в зародиш. На това да се говори, да се споделя. На това човек да се развива и променя. Защото психотерапията не е за болни хора. Тя е за всички. В това днешно забързано общество, където думата стрес е едва ли не равнозначна на "ежедневие" - това е единственият начин, по който човек може да се погрижи за себе си. Да даде нещо на развитието си като личност, на себе си - като стойност. Защото отлагането на тези проблеми обикновено не води до добър резултат.

Коментари

Анонимен каза…
Why betting is so important to the sports bettor
It is one of the easiest ways to win. This type of betting involves picking the winner of a game. It is based 토토사이트 on the number of

Популярни публикации от този блог

Какво могат - и какво не могат да ми дадат народните танци?

Последните 2-3 години се вижда една много силно изразена тенденция за връщане към народното ни творчество - и изключително голям интерес към народните танци като цяло. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Мотивацията на хората за включване в редиците на клубовете е съвсем различна обаче. И много често търпи развитие по време на обучението. Какво всъщност могат - и какво не могат, да дадат танците (това е лична позиция - и естествено може да бъде критикувана, осъждана или неразбирана): 1. Двигателна култура. Със сигурност ако човек никога през живота си не се е сблъсквал с някакво движение - независимо дали то е лека атлетика, фитнес, разходки, планинарстване, народните танци ще му дадат нещо ново и различно. За жалост обаче, когато вече сме израсли детската възраст, това се случва много по-бавно. Но - както с всяко нещо, всичко е въпрос на усилия и желание от страна на танцуващия.  На много хора първоначалната им концепция за започване на обучение по народни танци е р

Не забравяй откъде си тръгнал!

Рядко използвам удивителна в заглавие - освен ако не искам да изразя някаква много голяма емоция. Ами случаят е такъв. Вече почти ежедневно започвам да наблюдавам хора, които тотално са забравили какво е да си 'начинаещ' в нещо. Откъде са тръгнали, по чии стъпки са вървели и как самите те са се учили. А е повече от ясно, че никой не се е родил научен. Самият ни живот, начина, по който се развиваме - е с непрестанно учение. И това да не забравяме, че и самите ние сме били неуки в нещо, е изключително важно. Защото не позволява да подценяваме и другите, които се учат в момента. Да ги заклеймяваме или да ги осъждаме. Българите специално много сме свикнали да не гледаме гредата в нашите очи - а да забелязваме треската в чуждите. За мен най-важното нещо е всеки един човек да се самооценява възможно най-разумно, рационално и правилно. Да не се величае прекалено - или обратното (за което по-често съм говорила в блога): да се подценява и да си набива ниско самочувствие. Първот

"Когато ученикът е готов, учителят ще се появи"

Цитираното заглавие е една будистка поговорка, която изключително много уважавам и която Тери ми беше споделил много отдавна. Последните дни по стечение на обстоятелствата са ми много силна причина да се обърна към себе си. Преди време един близък мой човек ме беше питал защо имам нуждата да пиша в блога. Какъв е този мерак за писмено изразяване на вътрешния ми духовен свят. Всъщност отговорите са няколко. Понякога просто искам да оставя мислите сами да се съчетаят и на повърхността да излезе това, което вероятно иначе няма да имам повод (или причина) да изкарам. В някаква степен това помага и на мен самата да събера и подредя мозайката на различни ситуации. А понякога имам нуждата просто да излея емоцията, която ми се е насъбрала от различни поводи и събития. По-интересното е, че все повече познати и приятели започват да ми споделят, че следят моя блог. Включително и хора, които вече не са от обкръжението ми, което все пак ме кара да се надявам, че съм успяла да дам нещо